"Днешният Локомотив Пловдив се родил на 25 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз."

Настоящата статия се явява анонсирано продължение на публикуваната през месец юли на 2012 г. Тогава предложихме над сто вестникарски откъса, чието десетилетно многогласие потвърждаваше един общопознат факт – за многобройната публика на Пловдивския любимец. Докато обаче в юлската статия интересът бе към домакинската посещаемост, сега поемаме отвъд границите на Пловдив – за да представим впечатляващите „десанти”, които локомотивци осъществявали през годините.

Известно е, че това представлява особена слабост за локомотивеца – и носи особена гордост. Защото именно на нашия клуб принадлежат рекордите за гостуваща българска публика. И това море в червено-черно-бяло, заливало стадионите, сочи не само популярността на Локомотив Пловдив – то още говори за силната обич, за всеотдайността, с която привържениците следват отбора. Независимо къде и срещу кого играе!

Стара е тази традиция, началото й тръгнало преди повече от седем десетилетия. И оттогава още пловдивчани показали обичта към своя Любимец – поставяйки ненадминати през 40-те години рекорди за гостуваща публика.

Така е до днес, буквално. Преди година, на 16 май 2012 г., около 10 000 локомотивци заляха Бургас – пропътувайки 250 км. от родния дом и то в делничен ден! Финалът за Купата най-бляскаво показа локомотивската всеотдайност: на „Лазур” бяха дошли хора от всички краища на света: Париж, Страсбург, Берлин, Лондон, Палма де Майорка, Аделаида, Мексико сити, Атланта сити, Москва, Токио…

И тъй, нека тръгнем от самото начало – с първите пловдивски маршове из футболните полета на България!

*  *  *

През 1982/83 г. се местим на Лаута, печелим първата Купа, играем 2 баража и поставяме рекорд по посещаемост на чужд терен

Сезон 1982/1983 г.г. е един от най-драматичните в историята на Локомотив. Това е първенството, в което черно-белите получават голямата си легитимация, спечелвайки Купата на Съветската армия. Трофеят по това време е считан за втори по значимост след шампионската титла. Триумфът на 1 юни 1983 година на Христо Бонев и компания нарежда пловдивчани сред най-големите. До този момент Локо е симпатичен отбор с едно второ и две трети места, но във витрината си няма Купа. Именно КСА легитимира черно-белите сред най-големите у нас.

Пловдивчани стартират в новия сезон през август 1982 г. в не особено приповдигнато настроение. Зад тях са два неуспешни опита за промоция в А група след изпадането през 1980 г. В края на май същата година черно-белите много нещастно губят финала за Купата в Плевен от Локо (Сф) след нелеп гол в продълженията на Стойчо Стоев, който пада след ужасна грешка на иначе отличния до онзи момент вратар Васко Гаврилов, вечна му памет! Бурно подкрепяни от около 5000 души на стадион Слави Алексиев момчетата на покойния Атанас Ангелов успяват да изравнят след 1:0 за софиянци през първото полувреме. Пловдивската агитка окуражава любимците си със скандирането: „Таз година Купата, догодина групата”.  На почивката Ангелов вади 18-годишният Христо Колев (Бащата), който е поставен на непривичния за него пост ляв бек и пуска Илия Анчев. Именно бързоногият бек прави разликата след почивката, когато падна изравнителното попадение. След това Анчев и Ераносян удрят греда, за да дойде нелепия гол на Стоев в продълженията.

След края на сезона Наско Ангелов, който е сред най-успешните треньори в историята на ДЮШ на Локо отстъпва мястото на големия Атанас Драмов. Той бързо въвежда желязна дисциплина в отбора, а най-значителните трансфери, който прави е привличането на Тракия на бившия капитан на канарчетата – покойният Александър Иванов, който е баща на Георги Иванов (Гонзо) и на бившият национален вратар Стефан Стайков. От Ямбол идват Пламен Николов, който става несменяем титуляр на левия бек и крилото Ангел Трингов. Клубното ръководство успява да запази в състава наложилият се вече в А националния отбор Аян Садъков, младежките национали Едуард Ераносян и Петьо Василев. Остават също така Георги Фиданов и Николай Курбанов.
Прочети цялата статия…

На 17 май 2013 г. се навършват 90 години от прохождането на баскетбола в нашия град. Следвайки своето верую да издирва, съхранява и осветлява факти от ранния пловдивски спорт, сайтът ни отбелязва тази почетна годишнина. Още повече, когато става дума за баскетбола – чиито красота, динамика и драматизъм бързо завладяват пловдивчани.

Началото поставили два от фундаменталните за ранния пловдивски спорт клубове. Единият бил „Св. Августин” от едноименния френски колеж – явяващ се и изобщо основоположник на спорта в Пловдив. Другият бил с не по-малки заслуги или мащаб. Това бил Победа – основан през 1921 г. от обединението на клуба Тракия с отцепили се от Левски членове.

За няколко години Победа успяла за се превърне в един от най-мащабните и влиятелни клубове на Пловдив. Нейният председател – арх. Хр. Бърнев, оглавил и учредената през февруари 1924 г. Тракийска спортна федерация. Футболният тим на Победа бил абсолютен хегемон в първото пловдивско първенство (1924 г.), достигайки до финала за държавната титла.

Макар футболът да бил водещият спорт за всички пловдивски клубове, наред с него били развивани още атлетика, гимнастика и др. Първият двубой на баскетболни тимове от два различни клуба се състоял на 17 май 1923 г. на плаца на Артилерийските казарми (днес кв. „Гладно поле”). Двата съперника били предвождани от духовата музика на колежа в пътя си до игрището, където Св. Августин надделял над Победа с 16:8.

Информацията за това събитие идва до нас от три източника. Непосредствен извор са четири снимки, публикувани десетина след мача в софийската преса (ил. 1-3). На тях се виждат двата тима с реферите преди мача, както и моменти от самата игра.

Илюстрация 1

Илюстрация 2

Илюстрация 3

Илюстрация 4

Третият източник е обзорна статия за спорта във Френския колеж, която неведнъж сме цитирали. Днес тя се съхранява в Държавен архив Пловдив, също посочвайки 17 май 1923 г. като дебюта на пловдивския баскетбол (ил. 4).

Илюстрация 5

Важно е да се спомене, че има данни, свидетелстващи за това, че баскетбол е бил практикуван в пловдивски клубове и преди 1923 г. (ил. 5). Ала фактът, че 17 май 1923 г. е посочен от три различни източника като дата на първия баскетболен мач в града дава основание да допуснем, че дотогава баскетболът е бил „вътрешноклубен”. На 17 май 1923 г. обаче за първи път са се срещнали в баскетболен мач тимовете на два различни клуба. Това поне изглежда като най-логично обяснение.

Илюстрация 6

Най-сетне, нека отделим заслужено внимание и на реферите. Те били членове на двата съперничещи си клуба, нареждайки се сред най-изявените личности на ранния пловдивски спорт. Единият бил отец Озон Дампера, човек с многобройни заслуги за Пловдив и България, първият голям деец на пловдивския спорт. (ил. 6) Другият рефер бил Крум Стефков  от Победа, по професия служител в Българска народна банка. През 1923 г. и 1924 г. той бил сред кореспондентите на „Спортен преглед” от Пловдив.

Значимостта им за ранния спорт най-ярко проличава от участието на отец Озон и Крум Стефков в учредяване на Пловдивската спортна лига (юни 1923 г.) и Българската национална спортна федерация през декември 1923 г. (ил. 7, 8).

Илюстрация 7

Илюстрация 8

В края на настоящия текст, споделяме надежда, че извикването на спомена за първите крачки на пловдивския баскетбол е било интересно – и, вярваме, със сигурност ценно като познание за всички, обичащи тази красива игра.

Честит юбилей от екипа на сайта!

11 май 2013 г. бележи четвърт век от учредяването на Клуба на привържениците на Локомотив Пловдив. Този акт на официално легитимиране на черно-бялата общност има своите дълбоки исторически корени – и те очертават локомотивци сред най-дейните и всеотдайни привърженици в България.

Нашите начинания на „запалянковско” сдружаване датират от края на 20-те години на ХХ век, избуявайки за само две десетилетия в най-многобройната регистрирана общност от привърженици! Пловдивчани на няколко пъти изумяват българската спортна публика с впечатляващи „десанти” за мачове на тима с червено-черно-бели цветове. Тази обич към отбора и популярността му заставили пресата да изкове за клуба умилителното, затрогващо прозвище „пловдивския любимец”. Десетилетия наред то следвало тима, независимо от различните имена, които властта след 1944 г. щяла да му поставя.

През 50-те години локомотивци неизменно изявявали обичта към своя отбор, макар и през 1955 г. той да попаднал сред преизподнята на втора дивизия. Стремейки се да помогнат за завръщането в елита, през 1960 г. привържениците организирали и провели непозволена от властта среща в зала на Централния площад. Тази нечувана за времето дързост можела, по разказа на тогавашния ръководител на спорта в Пловдив, да коства дори жертви… Година по-късно студенти, привърженици на Локомотив, положили основите на неформален клуб на привържениците, а през есента на 1968 г. официален факт бил Клубът „Приятели на Локомотив Пловдив”. Пръв сред извънстоличните подобни клубове, учредяването му било масово посетено, включително и запечатано на кино-лента.

В лоното на такова традиционно през десетилетията сдружаване дошла и 1988 г. През месец май, точно в деня, отбелязал църковния празник на светите равноапостоли Св. Св. Кирил и Методий, бил учреден Клуб на привържениците на Локомотив Пловдив. Той станал първият фенклуб на български футболен тим – нареждайки се изобщо сред първите неформални, граждански движения, основани в последните години на комунистическия режим.

Било естествено именно пловдивските локомотивци да направят първата крачка – пазейки десетилетния граждански дух на поколения привърженици, следвайки изконните добродетели на общността: всеотдайност, инициатива, усърдие, доблест, вяра, интелигентност, творчество. Все ценности, подклаждали братското чувство между локомотивци – и извисявали Пловдив като духовното средоточие.

В днешните времена, ние сме убедени, че именно в споделените ни идеали и несломима обич към Локомотив се корени десетилетната мощ на нашата общност. Четвърт век след като положихме началото – оставаме горди следовници на традиционните локомотивски ценности – обич към клуба и Града, уверено вървейки по пътя на дълга ни към тях!

*  *  *

Ознаменувайки четвъртвековния юбилей на Клуба на привържениците, бихме искали да споделим три мнения за локомотивци. Те са от трима различни журналисти, в три различни десетилетия, а ценността и авторитетът им намираме за огромни – защото тези слова принадлежат на личности-легенди, безспорно стоящи сред най-уважаваните спортни журналисти за всички времена. Техните думи, погледът им „отвън” към локомотивци, очертават популярността и мощта на черно-бялата общност – заставили пресата години наред да говори за „любимеца на Пловдив”.

Предлагаме тези автентични слова за финал.

В началото на настоящата година екипът на сайта се свърза с Никола Аладжов. Навярно, за по-младите читатели неговото име ще бъде непознато – ала г-н Аладжов е сред най-изявените личности в ръководството на българския футбол през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век. Можем само да сме горди от факта, че като играч той се състезава и за Локомотив Пловдив (през сезон 1955 година).

Скоро предстои да публикуваме интервюто, което направихме с г-н Аладжов. Сигурни сме, че то ще породи несъмнен интерес, както също и многобройните илюстрации към него. Днешният ни текст обаче има друга насоченост. А именно: в хода на един от разговорите с г-н Аладжов той сподели огорчението си от една невярна информация, на която току-що бе попаднал в пресата.
Става дума за в-к „7 дни спорт” от 22 януари 2013 г. Както г-н Аладжов ни алармира, допусната е била голяма неточност в статията, информираща за кончината на Данаил Николов. Самата статия е неподписана и следователно ангажира редакцията на вестника като цяло.

Уви, опитите на г-н Аладжов за коригиране на тази неточност от страна на вестника се оказали напразни. Ето защо той помоли екипа на сайта за съдействие – така щото да бъде изнесена исторически достоверната информация за Данаил Николов и по този начин се запази неопетнена паметта му.

С оглед на отправената ни молба, свързахме се с Елена Ваташка в качеството й на председател на Сдружението на българските футболни привърженици. Г-жа Ваташка откликна бързо на така получилата се нелепа ситуация, бидейки още повече мотивирана заради факта, че Данаил Николов е бивш председател на Футболния съюз и по този начин съюзът е също засегната страна.
Съвместно с екипа на loko-pd.com бе подготвено писмо, което г-жа Ваташка адресира до редакцията на „7 дни спорт”.

За съжаление и до днес отсъства обратна връзка от страна на вестника. Не бихме искали да съдим прибързано за причините на липсващия отговор, нито е наше право да го сторим. От друга страна, убедени сме, че в случая със сигурност се касае за неумишлена грешка – и по никакъв начин за недобросъвестност от страна на спортния ежедневник.
Ала същевременно намираме за абсолютно неприемливо отсъствието на публично коригиране на допусната неточност. Още повече, когато тя е спрямо покойник…
Заради тези основания, екипът на сайта се чувства длъжен да даде гласност на писмото, изпратено от г-жа Ваташка – и по този начин спомогнем да се съхрани паметта на един уважаван спортен деятел.

* * *

До редакцията на в-к „7 дни спорт”

Уважаеми господа,

На 19 януари 2013 г. почина Данаил Николов, значима и уважавана личност във футболната ни общност – председател на Българската федерация по футбол (1970 г. – 1975 г.), зам.-председател на Левски София (1971 г. – 1978 г.) и председател на Левски София (1981 г. – 1983 г.).

На 22 януари 2013 г. Вашият вестник публикува възпоменателна статия по повод кончината на Данаил Николов. Похвална е инициативата да се зачете паметта на един от уважаваните футболни дейци на България. В статията, обаче, е допусната неточност, чийто характер е дълбок и много смущаващ.
Става дума за това, че Данаил Николов е споменат и като „първият осъден президент на БФФ. … През 1986 г. за нарушаване на социалистическия морал Мобуту е осъден на 18 г. затвор.”

Уважаеми господа, изнесеното категорично не отговаря на истината! Да, действително през 1986 г. е арестуван и впоследствие осъден председателят на БФФ – но това не е Данаил Николов, а Димитър Николов (по прякор „Мобуту” заради визуалната си прилика с нашумелия тогава президент на Заир).

Убедена съм, че допусната неточност е резултат от техническа грешка. Не бих допуснала, че уважаван вестник като „7 дни спорт” не е запознат с факти от такова естество. Още повече, че именно същият вестник (в броя си от 24 септември 2008 г.) публикува статия, разказваща действителната история през 1986 г. – за осъждането на Димитър Николов (Мобту).

Уважаеми господа,
С оглед на описаното, смятам, че е моралът изисква, щото Вашият вестник вземе отношение, поправяйки сторената неточност в статията за Данаил Николов. Това би бил най-справедливият начин, чрез който ще се опази паметта на този коректен и уважаван приживе човек. Същевременно, този жест на извинение би бил дължим и към близките на Данаил Николов, които, наред със скръбта по неговата кончина, са преживели допълнителен удар, прочитайки за „арестуването му и осъждане през 1986 г.”

Вярвайки, че спомената неточност ще бъде коригирана, оставам на Ваше разположение.

С уважение:
Елена Ваташка, председател на Сдружение на българските футболни привърженици.