"Днешният Локомотив Пловдив се родил на 25 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз."

На 03.02.2009 Христо Бонев навършва 62 години. Трудно ни е да напишем определение към името му. Сякаш всичко е казано за него: най-великият футболист в историята на Локомотив и Пловдив, един измежду най-великите, които българският футбол е раждал.

Символ на любовта и верността, които бележат десетилетията клубна история на Локомотив Пловдив. Интелигентен и доблестен човек, чийто талант бе признат от цяла Европа – а световни шампиони като Боби Мур и Волфганг Оверат облякоха черно-бялата фланелка за бенефисния мач на Христо Бонев.

Днес, на неговия рожден ден, бихме искали не да пишем за това какъв играч и човек е Христо Бонев. Бихме искали да дадем нему думата – той да говори за себе си. Както през всички тези години говореше с играта и присъствието си в българския футбол!

* * *

„Народен спорт”, 29 юли 1967г., под заглавие „Броени дни до шампионата”: „Ваканцията на футболистите е към своя край. Вече се броят дните до откриването на новото първенство. Естествено е в такъв предстартов период да възникват много въпросителни около подготовката и намеренията на отборите. Наблюдавахме контролни мачове, игри и упражнения, разговаряхме с треньорите. Навсякъде подготовката е в пълен ход.

Пловдивската крепост „Тракия” получи подкрепление. В редиците на шампиона са вече Момин и Дишков. Правят се опити за включване и на други силни единици и това вероятно ще наложи нов трансфер в пловдивските клубни листи. …
На ст. „Народна армия” тренираха около 20 състезатели в червени фланелки. Ала ние зърнахме и нещо по-особено: на армейския терен бяха и двама добре познати ни състезатели – пловдивските локомотивци Бончев и Бонев. Полюбопитствахме и ст. Треньорът Ст. Орманджиев ни удовлетвори:
– Бончев ще играе от новия сезон при нас. Бонев дослужва като войник в София и ние ще разчитаме и на него поне докато е на наше разположение.
– Видяхме се с пловдивчанина Бонев. Запитахме то къде в момента е неговият клубен адрес.
– Докато отслужа като войник (остава ми само един месец) – в ЦСКА „Червено знаме”…
– После?
– После… В „Локо” Пловдив!”

„Отечествен глас”, 30 юли 1967г.

„Вчера хилядите любители на футбола в Пловдив бяха отново развълнувани. Повод за това бе статията „Броени дни до шампионата”, публикувана в последния брой на „Народен спорт”.

Старши-треньорът на ЦСКА „Ч. знаме” Ст. Орманджиев заявява: „Бончев ще играе от новия сезон при нас. Бонев дослужва като войник в София и ние ще разчитаме на него поне докато е на наше разположение.”

Много от любителите на футбола в нашия град с право се питаха: „Как е възможно това, след като има решение на ЦС на БСФС, че нито един столичен отбор няма да се възползува от станалата в Пловдив реорганизация на спортните дружества? Още повече, че ръководството на „Локомотив” Пловдив нееднократно вече е заявявало, че не дава съгласието си Бончев да премине в ЦСКА.

Ние направихме всичко възможно, за да влезем във връзка по телефона със София. Най-напред помолихме да ни свържат с някой от ръководителите на армейския спортен клуб. Орманджиев отсъствуваше. Разговаряхме със заместник-началника на клуба. Той потвърди, че Бончев води тренировки с ЦСКА, но отказа да коментира на какво основание са привлечени двамата състезатели в София, без съгласието на дружеството. Аргументира се, че с този въпрос бил най-добре запознат ст. Треньорът на отбора, а той вече е изразил своето становище във вестник „Народен спорт”.

След това телефонистката ни свърза с Българската федерация по футбол. Помолихме др. Алкалай да ни каже становището на федерацията по този случай. Той остана изненадан от изявлението на Орманджиев, не беше чел още вестника. След една пауза от две-три минути, през които той се запозна с изявлението, разговорът ни продължи:

Българската федерация по футбол не е давала своето съгласие Бончев да премине в ЦСКА. Единствено ръководството на „Локомотив” Пловдив има решаващ глас в този случай. Доколкото зная, то не е съгласно и при това положение Бончев не може да играе през този сезон в ЦСКА. Що се отнася до Бонев, всичко зависи от него. Той е войник и има да отслужи още месец, месец и половина. Ако иска, през това време може да играе в отбора на ЦСКА, ако не иска – никой не може да го задължи. След завършване на военната си служба Бонев трябва да се завърне в дружеството си в Пловдив. Така изявленията на Орманджиев са си лично негова работа и не се базират на никакви решения на федерацията.

Направихме опит да се свържем с автора на въпросната статия във вчерашния брой на „Народен спорт”. Обяснихме случая на колегата М. Стефанов и го помолихме да каже някои подробности.
– Каквото зная по случая съм го казвал в информацията си. В срещата си с треньора на „Тракия” В. Спасов научих, че освен Дишков и Момин в отбора очакват Бончев и Бонев. Затова бях много изненадан, когато ги видях и двамата да тренират на стадион „Народна армия” в отбора на ЦСКА. Попитах за това Орманджиев и той ми каза: „Бончев ще играе от новия сезон при нас”, т.е. това, което съм писал в информацията си. Но на какво основание, не ми каза.
На излизане видях Бонев. Исках от него да науча нещо повече. Каза ми, че докато е войник (още месец) ще бъде в ЦСКА, след което се връща в Пловдив.
Това е всичко.”

„Отечествен глас”, 25 юни 1971 г.

„Вчера се играха 7 мача от последния ХХХ кръг на майсторската „А” РФГ. Без много усилия локомотивци записаха още една точка към актива си, завършвайки 0:0 във Варна с ”Черно море”. Те демонстрираха класата си на ведущ отбор в страната и независимо, че четвъртото им място бе вече осигурено, то те играха за престиж срещу амбициозния си противник, издържаха на натиска му и задоволиха близо 20-те хиляди зрители на ст. „Ю. Гагарин”.

Не случайно пловдивските локомотивци заеха това призово място: през втория сезон те показаха най-положителна игра в първенството и в турнира за Купата на Съветската армия. Това им донесе логичния успех и повишаване на нарушения престиж – и то не само на техния престиж, но и на реномето на пловдивския футбол.

„Ние сме отличен колектив и играем с разбиране на футбола във всичките му ситуации – заяви в един разговор най-добрият футболист на България и капитан на „Локомотив” Христо Бонев. – Всеки от нас дава това, на което е способен и то без да жали силите си. Безспорно, някой път се получават и пукнатини, но голямата ни амбиция за победа, силният ни патриотичен дух, любовта към „Локомотив” и Пловдив винаги са си казвали думата. Смятам, че ние ще си запазим добрата форма, в която се намираме сега и че в следващия шампионат аз и моите съотборници ще изведем „Локомотив” още по-напред.”

На въпроса за слуховете, които се носят за преминаването на Хр. Бонев в друг отбор, заместник-председателят на „Локомотив” Н. Щерев отговори: „Христо си остава при нас и нищо не е в състояние да го накара да напусне Пловдив. А и не може иначе, след като Бонев е израснал при нас още от детския отбор на „Локомотив”, след като отхвърли редица предложения още преди няколко години, след като спечели любовта на всички пловдивчани и след като ние му създаваме отлични условия, за да поддържа и повишава спортно-състезателната си форма на най-добър български футболист.”

„Майстори и голмайстори”. Георги Тодоров, Атанас Станкушев, изд. „Медицина и физкултура”, 1985г.

Големите не си отиват!

Заслужилият майстор на спорта Христо Бонев е роден на 3 февруари 1947 г. в Пловдив. В „А” РФГ е изиграл 402 мача, в които е отбелязал 183 гола. Рекордьор по участия и голове в „А” националния отбор — 96 мача с 47 гола. Бил е 42 пъти негов капитан — също рекорд! Единственият българин, обявен три пъти за „футболист на годината” – през 1969, 1972, 1973 г. Автор на 6 гола в клубния турнир за Купата на УЕФА.

Името на Христо Бонев е свързано с всички успехи на родния му отбор „Ло­комотив” (Пловдив). По време на вой­нишката си служба Бонев играе 6 мача с фланелката на ЦСКА, а от 1980 до 1982 г. се състезава от името на АЕК. (Гърция), след което се завръща в род­ния „Локомотив”.

Веднъж ни попадна необикновена тетрадка. На корицата и имаше черни и бели райета, а по средата между тях — една голяма осмица. Разтворихме я – тетрадката представляваше интересен писмен до­кумент за цялата спортна кариера на Христо Бонев. Българският футболист, който просто се бе „сгодил” за националната фланелка и не й изневери в цели 96 мача: абсолютен рекорд на България!
Както можете да предположите, тетрадката бе доста дебела и в нея имаше по страничка-две за всеки мач (а за по-забележителните срещи на Бонев — и повече!). Имаше коментари на наши и чужди специалисти, както и „авторски” коментари на човека, който така прилежно бе проследил една завидна футболна кариера. Имаше дори и стихотворение, посветено на Бонев: неотговарящо на класата на футболиста, но мило дори в своята несръчност. Явно почитателят бе положил къртовски труд в течение на години и неговата „муза” (в случая Бонев!) не скри задоволството си от необикновеното внимание. Но футболистът нямаше да се казва Христо Бонев, ако не бе добавил:

– Всъщност почитателят ми само е „преписвал”, защото дневникът на моята футболна кариера съм си го писал аз самият — с проявите си на терена и извън него!

Не е тайна, че между първите ни футболисти Бонев имаше може би най-голямото самочувствие. Но то не ни дразнеше. Дори и само затова, че беше с пълно покритие.
А на Бонев, който на всичко отгоре има и чудесно чувство за хумор (на моменти преливащ от сарказъм!) принадлежи и един куриозен рекорд: след като стана жертва на необмислена от други хора си­туация и не отиде в „Космос” (Ню Йорк) срещу предлаганата сума от един милион долара, той след престоя си в гръцкия АЕК се върна в „Локомотив” (Пловдив) и игра известно време със заплатата на инструктор, трета категория -120 лева, като дори пазачът вземал повече от него!

Но може би на изтъкнатия наш футболист му стига репликата, която един верен привърженик на „Локомотив” отправи ю този случай: „Бонев може да играе не само в „Космос” но и в Космоса! Ама нека по-напред ни вкара в „А” РФГ…”
И тези думи се оказаха пророчески. Нещо повече — „Локомотив” (Пловдив) се върна в елитната група като… носител на Купата на Съветската армия! По думите на специалистите и неспециалистите – не без сериозната намеса на иначе добрия шегобиец Христо Бонев!
– Кой ви откри за футбола? Сега навсякъде се говори за изку­ството навреме да се откриват младите таланти…
– Сиреч за потребността от вярна спортна прогноза. Но тя из­глежда е по-трудна от прогнозата за времето. Някога известен наш треньор ми бе казал, че от мен никога няма да стане футболист и ми препоръча да си гледам уроците. Добре че не го послушах, иначе сега щях да съм учител по физкултура с 15 години стаж вместо футболист със стотина мача в националния отбор. Днес се сещам за тази „прогноза” само когато не ми е достатъчно весело, за да си подобря настроението.
Нека не се обижда никой, но на нас ни липсват сигурни откриватели на все още неизявения талант. Виж, съумееш ли да покажеш добра класа, после е много лесно околните да се надпреварват със супер­лативите. Лично аз мога да кажа, че за големия футбол мен ме откриха… батковците от махалата!
– Как ви действува популярността?
– Когато си във форма — чудесно! Но когато не си, рискуваш да чуеш хубави думи за себе си само в минало… свършено време! Така е твърде болезнено, но нали точно това е най-хубавото на популяр­ността — че те прави максимално отговорен!
– Завиждали ли сте на някой свой колега?
– Че кой не е завиждал на Аспарухов? Аз обаче се лаская от мисълта, че и на мен са ми завиждали…
– Винаги ли сте имали сили да се справите с чуждата завист? Може би за това също е нужен талант…
– Нека не си правим илюзии: с чуждата завист никой не се е справил!
– Може ли играч със самочувствие като вашето да има някой скрит комплекс?
– От мача с Франция не съм изпълнявал наказателен удар! Всъщ­ност тогава други двама бяха предварително определени да го из­пълнят, но те се скриха в нашата половина и аз като капитан тряб­ваше да поема отговорността, макар още невъзстановен от събаря­нето ми в наказателното поле. Не съжалявам, че поех отговорността. Съжалявам, че не успях…
– Кое е водещото във футбола: талантът или трудът?
– Без талант не може! И най-трудолюбивият футболист трябва да има някаква даденост, която да развива. От друга страна, талантът изисква доста труд, за да се стигне до пълната му изява. Макар че си имам добро самочувствие, никога не съм се смятал за по-талантлив от другите. Биех обаче по 150 фаула след всяка тренировка, опитвах дрибъл, финтове, удари…
– Какво не ви омръзна да правите във футбола?
– Футболът е магнит със силата на земното притегляне — влю­биш ли се веднъж в него няма къде да избягаш, пък и няма защо- той никога не ще ти омръзне!
– Какво най-много ви вдъхновява?
– Желанието на моите съотборници да дадат всичко от себе си за победата. Като футболист винаги се стремях към нея, признавам си: дори когато тя не е била красива! Дано като треньор съумея да съчетая победата с красотата…
– Ролята на семейството в живота на футболиста?
– Жена ми е моят най-добър менажер — точно както жените на такива известни футболисти като Кройф, Мюлер. Синовете ми са други два стимула. Не се оплаквам от семейството си, надявам се и то да няма възражения срещу мен.
– Да поговорим за спортната злоба или за „хъса за игра”, както се изразяват любителите на футбола. Смятаме, че това е едно от вашите силни качества…
– Без „хъс” нищо не става. Знаете ли, веднъж губехме с 1:6 от един столичен отбор, а аз като наивен хлапак до последната минута се борех с надеждата, че може да стане нещо. Благословена наивност!
– Какво най-много ви огорчава във футбола?
– В нашия футбол продължават да действуват „нечисти сили”, а истински ужас за мен е равнодушието на някои ръководители. А пък като видя отлични оценки за съдийството в явно опорочени мачове, започвам да се съмнявам в своята футболна компетентност. За никого вече не е тайна (освен може би за БФФ?!), че у нас редица важни въпроси се решават не на зеления килим, а на зелената маса.
Убеден съм, че ако на „Локомотив” (Пловдив) се разрешаваше да си задържи най-добрите футболисти и в същото време му се даваше да обира футболния каймак в страната, досега и ние щяхме да се сдобием с няколко шампионски титли. Не се ли разбра вече, че е крайно неефективно БФФ да издържа 16 отбора, само и само за да се разбере… кой ще е третият? Такова нещо няма в никоя друга футболна страна. Дори в Англия, родината на футбола, отбори от трета и втора дивизия се придвижват нагоре и печелят шампионската титла или купата на страната. Така затъваме все повече и повече, защото липсата на конкуренция е в състояние да „приспи” и първите два отбора, уверени в своята непоклатимост. Преди години люби­телите на футбола казваха, че истински шампион на страната е… вторият в класирането. Сега вече може би неофициално за шампион трябва да се признава носителят на бронзовите медали?
– Могат ли да се регулират взаимоотношенията между талантите и техните поклонници?
– Могат, но няма кой да ги регулира. Талантите не могат без поклонници и им вярват, когато ги хвалят. Поклонниците или излишно възхваляват талантите при сполука, или още по-излишно ги ругаят при неуспех…
– А как се опазвате от досадните поклонници, които вредят, макар и с добри намерения?
– Респектирам ги отдалеч, преди още да са ми навредили. Затова съм успял да се обградя само с най-верни почитатели…
– Това, че всеки у нас се смята за специалист по въпросите на футбола, вредно ли е или полезно?
– Където има много специалисти, обикновено не остава място за футбол. И въпреки това склонен съм да простя на тия, дето пречат, без да искат и без сами да съзнават това… Но какво да правим с другите?
– Най-радостният, най-тъжният и най-куриозният миг от вашето присъствие във футбола?
– Бях много щастлив, когато елиминирахме силния отбор на Португалия в квалификация за световно първенство, след като на­правихме голям мач в Лисабон! И когато в края на моята кариера любимият „Локомотив” спечели Купата на Съветската армия — то­гава получих оригинален подарък — един сом, който тежеше точно 13 кг и 700 г! Естествено тук ще спомена и завръщането ни в „А”
РФГ през 1983 г. след две „инфарктни” квалификации…
Най-тъжният и същевременно най-куриозен миг за мен беше този, в който разбрах, че някои „свои” не са никак свои и че на тоя свят има много неблагодарни хора…
– Ако си водехте дневник на футболиста, какво щяхме да про­четем в него?
– Дневникът е излишен – каквото ти трябва, ще го запомниш и без да го записваш. Не си ли го запомнил – значи може и без него! Все пак имам няколко „дневника”, подарени ми от привържениците на „Локомотив” (Пловдив)…
– Ако бяхте председател на БФФ, какво бихте направили?
– В нашия футбол толкова неща не са наред, че каквото и да направиш, все някой ще ти каже, че би трябвало да започнеш с друго. Ако обаче зависеше от мен, бих въвел Крумови закони и в нашия спорт. Първият от тях ще бъде: всеки да играе през цялата си кариера там, където е бил създаден като футболист и никъде другаде! Хан Крум е казал „Не кради!”, аз само бих добавил: чужди играчи… Според мен човек, който изменя лесно на клуба си, е готов и на много други измени! Знам, веднага ще си намеря опоненти — ама така ще се закрепостяват играчите, в други клубове те ще могат да направят повече и прочие. Няма нищо по-хубаво от това да се „закрепостиш” в любимото си родно дружество и през целия си живот да имаш трайни, верни и сигурни почитатели! Колкото до израства­нето в други клубове — шансът е едно на хиляда. Паисий някога е казал: „Знай своя език!”, аз пък ще го перефразирам така: „Знай своя клуб!” Всичко друго е от лукаваго…
И още нещо: младите футболисти, ако са надарени, още в началото са длъжни да решат Хамлетовата дилема: да бъде или да не бъде! Средния път – средняческото мъждукане – бих забранил с друг Крумов закон. Нашият славен предшественик е записал: „Не лъжи себе си и другите!”
– Смятате ли, че е полезно пребиваването на известни наши фут­болисти в по-зряла възраст в чужбина?
– Според мен в чужбина трябва да се изпращат наши заслужили (не само по звание!) футболисти, треньори и специалисти, но само в страни и отбори с по-силен футбол. Така те ще могат да усвоят много полезни неща, които после ще донесат у нас и ще приложат в обучението на младите футболисти. Категорично съм против из­пращането на наши футболни „звезди” (доколкото още ги имаме!) в страни, където ние ще обучаваме местните играчи. В момента е по-реално да се учим от силните, вместо да обучаваме слабите и да се ласкаем от това, че сме предпоследни, а не последни…
– Но вие също „прескочихте” за малко до Гърция?
– Никога не бих сторил това, но тогава обстоятелствата ми на­лагаха. В АЕК след едно невероятно посрещане заиграх много силно, но после дойде операцията… След това ме поканиха и в „Олимпиакос”, дори започнах да тренирам с тях. Получих предложение и от „Серес” и „Ларнака” и докато се чудех кое от тях да приема, разбрах за кадровите промени в „Локомотив” (Пловдив), че са си отишли хората, които ръководеха футбола там, без ни най-малко да го раз­бират. При това положение мой дълг беше да се завърна, за да помогна. Или с други думи — между „Олимпиакос”, „Серес” и „Лар­нака” избрах… „Локомотив”! При първия удобен случай се обадих на новото ръководство по телефона от Атина и връщането ми бе уредено веднага.
– Носеха се слухове за ваше преминаване в „Ювентус”, в „Кос­мос”…
– Отивам веднъж в БСФС, а на стълбите ме срещат Йончо Арсов и Христо Младенов. „Честито!” – викат ми. – „От есента си в „Космос”!
А аз се чудя. И след малко още повече продължих да се чудя, когато Иван Николов, тогавашният председател на футболната федерация, ми обясни, че отказал договор за един милион долара, предложен ми от Шваан, личния менажер на Бекенбауер! Трябвало първо да завърша следването, пък „после ще видим”. Но в „Космос” не канят всеки ден, а за тогавашния момент — това беше през 1979 г. – българският футбол не би могъл да си направи по-добра ре­клама, а и с Бекенбауер вече водехме преговори как ще играем за­едно… Да, за мен щеше да е полезно и приятно да играя с Дзоф, Кабрини, Ширеа, Тардели, Бетега, Роси (имах предложение и от „Ювентус”, което също не се осъществи по „технически причини”,независещи от мен!) или с Кройф, Пеле и Бекенбауер в „Космос”. Ето за такъв износ на футболисти вярвам, че никой не би имал нищо против. А иначе от всички „изнесени” досега в Европа футболисти смятам, че единствен Желязков попадна в отбор, далеч над нашето равнище и има какво да научи от силната холандска школа, особено когато до него застана и неостаряващият Кройф, с когото между другото сме връстници…
– Имаме сведения, че и вие сте общували по-отблизо с някои „звезди” на световния футбол…
– „Разузнаването” ви е вярно – много добри приятели сме с Факети, имаме се и с Бекенбауер. Бих могъл да спомена още имена, но тия са най-внушителните. Но едно е да общуваш с такива „звезди”, друго е да излизаш с тях на терена…
– Христо Бонев има право да съветва младите. Бихте ли отпра­вили някакви препоръки към тях?
– Открийте у себе си някакъв талант и не жалете труда си за неговото развитие. Превърнете футбола в свое хоби — той е форум за изява, начин за самоусъвършенствуване, средство за реализация. По мое време младите „звезди” имаха освен предимства още и задължения. Сега, изглежда, имат само предимства, затова пък нямаме и „звезди”…
– А ще им кажете ли как станахте голмайстор? Кое и кой ви помогна? Какви средства и методи прилагахте? Имахте ли ваши открития в тази насока?
– За съжаление още няма съвършена „голмайсторска теория”. Лично за мен е по-лесно да вкарам гол от 30 м или от 30 други игрови ситуации, отколкото да обяснявам как е станала „магията”. Но ще кажа само едно — бива ли те, няма магии. Има майсторство, неотразимо за другите и външно заблуждение за тях, че головете във вратата им си падат едва ли не сами…
– Смятате ли, че се реализирахте докрай във футбола? Останали ви несбъдната мечта?
– И друг път съм казвал: „Много дадох, много взех”. Колкото до несбъднатите мечти — изглежда, че без тях не може. Ще призная – много ме боли за неизиграния стотен мач в „А” националния отбор. Можех да бъда първият българин с такова постижение. Имаше период, когато и двамата с Аспарухов бяхме в много добра форма и всеки от нас желаеше силно да играе с другия. По едно време мислехме да се съберем в „Левски” за една година с разрешение и на двете дружества, но проточихме изпълнението и… дойде тежкият удар с гибелта на Аспарухов и Котков! Цял живот ще сънувам как играем заедно с Гунди…
– Как ще изглежда българският футбол след десет години?
– При всички случаи – по-добьр от сегашния, защото по-лош трудно може да бъде. Да се надяваме, че той ще стане най-после и емоционален, и професионален!
– Кога България ще играе отново във финален кръг на световен шампионат?
– Все някога…
– Къде ще бъде Бонев след десет години?
– Сигурно пак много близо до футбола!
– Направи ни впечатление, че бяхте неудобно откровен по време на нашия разговор..
– Че как иначе? Нали цял живот съм си патил от моя девиз — „Кажи каквото мислиш, пък да става каквото ще!” Взел съм го „на­заем” от Лев Толстой, но той отразява най-добре същността на моя характер…

Десетте спортни максими на Христо Бонев

Бонев и Курбанов

1. Не си ли футболист, не се надявай да станеш такъв!
2. Вярвай в себе си, за да вярват в теб и другите!
3. Не забравяй благодарните заради неблагодарните!
4. Страхувай се от прекалено скромните — те са „скромни” и в иг­рата!
5. Не се пази от чужда завист — няма опазване!
6. Много специалисти, язък за футбола!
7. Публиката има право, дори когато ти… грешиш!
8. Ако си нямаш талант, и федерацията не момее да ти помогне!
9. Загубиш ли мача — не чети вестници!
10. Давай, вземай и върви напред!

Другите за него

Б. Коутиньо (технически директор на „Бенфика” ):
„Бонев е из­ключителен състезател от световна класа!”

Стефан Божков (бивш треньор на българския национален отбор по футбол):
„Голяма маневреност, отлична техника, резултатност. По­чти единственият доставчик на така желания изненадващ дълъг пас.”

,,А “Бола” (Португалия) (след квалификационния мач за световно първенство в Лисабон през 1973 г. (2:2):
„Този истински магьосник Бонев! Той показа, че и един изключителен играч понякога е доста­тъчен, за да подпечата на своите съекипници дори визи за световното първенство!”

,,Туто Спорт” (Италия) след срещата Италия — България (0:0):
„В българския отбор имаше един Бонев, който по нищо не отстъп­ваше на нашите вездесъщи „звезди” Ривера и Мацола. Нещо повече – той притежава качествата и на двамата в едно чудесно съчетание.”

Бележка на авторите. Когато книгата бе готова за печат, в Пловдив се състоя бенефисният футболен мач между ветераните на Европа и България по случай раздялата на Христо Бонев с активната му съ­стезателна дейност. Юбилярът игра и в двата състава, отбеляза по един гол за тях. Да почетат изтъкнатия спортист бяха дошли такива „звезди” на европейския футбол като Лев Яшин, Боби Мур, Оверат, Бене, Томашевски, Шолтишек. Веремеев и др. От тях чухме ласкави отзиви за Христо Бонев, затова ще си позволим допълнение към надслова „Другите за него”.

Лев Яшин: „Христо е мой колега и приятел, когото дойдох да уважа с удоволствие. Такива футболисти и след като са се разделили със своя екип, не се забравят!”

Боби Мур: „След Аспарухов и Бонев потвърди впечатлението, че България има с какво да се похвали на международното футболно поле!”

Волфганг Оверат: „Харесвал съм винаги играта на Бонев, защото той бе и изкусен конструктор, и добър стрелец!”

Илия Делов, сп. „Локомотив”, бр.2, юли 2002г.

„Единствения ми грях към Локомотив Пловдив е, че във всеки мач излизах на терена с мисълта да победя всички. Но не винаги успявах.”

Човекът легенда на Локомотив Христо Бонев е сигурен, че вече е дошло Време любимият му тим да грабне титлата. Цели­ят живот на Зума е свързан с Локомотив. От първите тренировки в ранно детство до ден днешен. Зад гърба си Зума има стотици мачове и голове, върхове, недостижими за мнозина. В “А” група с Локо Бонев записва 410 мача и 185 гола. В националния отбор е изиграл 98 среши, в които е отбелязал 47 попадения. Участник на световните първенства през 1970 година в Мексико и през 1974 година във ФРГ. Като треньор класи­ра националния ни тим за световните финали във Франция през 1998 година. С Локомотив има Купа на Съветската армия, сребър­ни и бронзови медали от първенството. Като играч на АЕК печели купата на Гърция. Като треньор на Панатинайкос стига до шампионска титла и купа на Гърция. Спасява Лариса от изпадане, като поема този тим с 1 точка актив от 10 кръга и го класира на единадесето място. Вкарва Йоникос от Втора дивизия в елита на Гърция, като не загубва мач цял сезон. С кипърския Апоел става шампион през 1995 година, а следващия сезон прави дубъл, като отново не допуска загуба цяла година. За кратко е водил немския Заксен (Лайпциг) и Локо (Сф).
– Г-н Бонев, да се вър­нем към първите Ви стъпки във футбола, първите треньори и пър­вия урок по футбол, кой­то научихте?
– Първата си официална тренировка направих на 9 години на игрището на Френския колеж под ръковод­ството на Косьо Енчев. Веднага след това отидох да тренирам там, където трябваше да отида и къ­дето съм до днес – на Лаута. Първите ми учители в Локомотив бяха Георги Киров-Гегата и Христо Бъчваров. Първото нещо, кое­то научих във футбола, е, че много трябва да оби­чаш тази игра, за да успе­еш. Иначе просто няма смисъл да се захващаш.
– Като дете мечтае­ли ли сте да станете го­лям футболист?
– Тогава не съм разсъждавал по този въпрос. С детския отбор биехме с по 10, 11, 12 гола, а аз редов­но вкарвах по 7-8. Рекордът ми е 11 гола на мач. Може би в подсъзнанието си съм имал такова желание и сигурно затова съм се раздавал на терена с толкова любов.
– Кажете нещо за дебюта си в майсторската група с Локото?
– Бях на 20 години и гостувахме на Ботев (Вр). Това беше отборът, на който се гостуваше най-трудно. В нашия тим пък играеха футболисти, които бяха с 20 години по-възрас­тни от мен. В този мач разбрах, че съм се хванал на тежко хоро и никак няма да ми е лесно.
– През сезона 1972/73 какво не ви достигна за шампионската титла?
– Единствено това, че Локомотив беше пловдивски отбор. Иначе имахме най-добрия тим, но и тогава във футбола ни дейст­ваха сили, които нямаха нищо общо с играта.
– Плод на щастлива случайност или закономерност беше спечелва­нето на Купата през 1983 година?
– Връщайки се в България през 1983 година, заварих един подмладен отбор с игра­чи като Аян Садъков и Едо Ераносян. С техния та­лант и моя опит успяхме да стиг­нем до този ус­пех. За мен това беше едно хубаво постижение в края на кариерата ми.
– Каква бе ос­новната причина да се върнете в Локомотив след уволнението Ви
от казармата и краткия престой в ЦСКА?
– Любовта към Локомотив и града, която не може да се измери с нищо в душата ми. Не можех да си представя, че ще нося друга фланелка освен тази на Локомотив. Че няма да изминавам всеки ден поз­натия път от дома ми до стадион “Локомотив”. То­гава бяхме възпитани по друг начин. Баща ми беше голям локомотивец и аз не можех да го разочаровам, като отида в друг наш отбор.
– Понятието клубна чест на изчезване ли е в родния футбол?
– То изобщо не същест­вува вече. Никой не гледа клубната история и цвета на фланелката. За днешно­то поколение играчи по-важен е цветът на парите и цветът на колите.
– Какво изпитахте след връщането от ЦСКА в Пловдив и по време на първия Ви мач на градския стадион сре­щу столичното Локо?
– Усетих магията да иг­раеш пред любими хора. Бихме с 5:1, но това не беше най-важното. Важното бе, че отново бяхме заедно – футболисти и публика.
– Как мина дебютът Ви в националния отбор?
– На 22 март 1967 година играхме с Германия в Хановер под ръководството на д-р Стефан Божков. Паднахме с 0:1, като при гола на домакините топката не мина нашата голлиния. Отборът ни беше много силен тогава.
– Лесно ли се наловихте в държавния тим?
– За мен беше лесно. Бях на 20 години, знаех вече какво мога. Не се съобразявах с големите имена и така изкарах 12 години в националния тим.
– Как се чувствате, когато три поколения скандират името Ви на стадион „Локомотив”?
– Това са чувства, кои­то трудно могат да се опишат с думи. Та част от тази публика дори не ме е гледала. Но това от­ношение показва, че хора­та са оценили това, което съм дал от себе си на Локомотив. Ако имам възможност да измина пътя си отново, пак бих направил същото за Локомотив. Че и повече, ако можех. Малко са феновете по света като нашите. Аз ги оби­чам по същия начин, както и те мен.
– Какво не знаят хора­та за човека Христо Бо­нев?
– Аз съм публична лич­ност и за мен се знае поч­ти всичко. Това, което не знаят, е, че когато съм бил в чужбина, сърцето и душата ми са били с Локо­мотив.
– Имате ли някакви грехове към Локомотив?
– Може би. Не знам дали това може да е грях, но когато съм излизал на те­рена с фланелката на Ло­комотив, съм искал да побеждавам всички. Не вина­ги обаче съм успявал. Фе­новете ни заслужават добри игри и победи. Те им носят много щастие.
– Какво ще пожелаете на играчите и феновете?
– Да бъдем винаги заед­но. И в трудните момен­ти, и в миговете на щас­тие. Тази наша задружност е нашето силно оръжие за по-добри резулта­ти, които да ни изведат до шампионската титла.

„Топспорт”, 23 януари 2007г.

„През последните седмици се заговори, че Христо Бонев може да стане треньор на ЦСКА. Това даде повод в рубриката ни “Архивите са живи” да се върнем 39 години назад и да проследим периода, в който Зума изиграва седем мача с фланелката на “червените”. Специално за “Топспорт” легендата Христо Бонев разказа за първи път неща, които звучат като роман. Да му дадем думата.

“…В началото на 1967 година пловдивските партийни ръководители решиха да направят местен отбор, който да се противопоставя на софийските и да играе в евротурнирите. За тази цел предприеха обединение на Марица, Спартак и Ботев под името Тракия.
В този тим преминаха Дишков и Тобия Момин. Областният управител на БКП Костадин (Кочо) Гяуров извика мен и баща ми и почти ни заповяда да премина в новия клуб. Тогава татко му каза, че ако аз облека жълто-черната фланелка, ще се откаже от мен чрез Държавен вестник. В следващия момент Гяуров ни изхвърли като мръсни котета от кабинета си.

Ръководството на ЦСКА реагира светкавично. Беше ужасно топло юнско време. По обяд се прибирах в къщата на тъща ми, която се намира до едно площадче в Джумаята. Там спря една държавна Волга, показаха ми заповед на Добри Джуров и ме тикнаха в колата. Изведоха ме от Пловдив по неасфалтирани пътища чак към Белово. Когато пристигнах в София, веднага ме настаниха в школата “Чавдар”. На крака ми дойдоха трима генерали – Стоев, Момеков и заместник-министърът на отбраната генерал Здравко Георгиев. Започнаха да ми говорят колко ще бъда облагодетелстван, ако си изкарам войниклъка тук и подпиша договор с ЦСКА. Ако го бях направил, сега щях да съм генерал. Аз обаче казах, че само ще изкарам службата и искам да си тръгвам за Пловдив. Тогава смениха тона и поведението си. Облякоха ме във военни дрехи и ме пратиха да копая канали.

Бях упорит и сигурно това ми “занимание” щеше да продължи. Но дойде доктор Стефан Божков и ме убеди, че ако не играя футбол, ще си изгубя формата и за националния тим. Веднага ме върнаха на стадион “Народна армия”, където в лявата част беше хотелът – откъм сектор “А”. Започнаха тренировките. После стартираха мачовете. Няма да забравя двубоя с Ботев (Враца). Отвори ми се страхотна игра. Вкарах три гола. Ще помня винаги и третия си гол за 4:0. С Митата Якимов започнахме да си подаваме двойни пасове с петички в малкия пеналт на врачани. Аз на него, той на мен. Можех да вкарам гол, но му подавам – той също. Казвам ти публиката полудя. А генералите започнаха да си хвърлят шапките! На гола всички станаха на крака. Като ти ги казвам тези подробности, се вълнувам. Това са усещания, които рядко се изпитват.
И тогава Здравко Георгиев се заинати да ме остави в ЦСКА. Задържа уволнението на целия набор до ноември с цели три месеца. Започнаха да ме псуват и да ми казват:”Айде бе, подписвай, та да излизаме оттук, майна такава!” В това време Дража Вълчева ходила до Кочо Гяуров. Оттам при генерал Семерджиев и в Министерството на транспорта и накрая и Тодор Живков научил за моята сага. Привържениците на ЦСКА много ме харесваха, мислеха, че ще остана. Но смятам, че не ме се сърдят и до ден-днешен, защото разбраха за отношението ми към Локомотив.

Аз вече твърдо не исках да играя на “Армията”… Идва дербито с Левски. В съблекалнята минути преди мача казвам, че няма да изляза на терена. В този момент запъхтян пристига администраторът на Локо Въчо. Лично ми показа уволнителния документ от армията. Излязох на терена и в последната си среща се раздадох докрай. Може би затова при 1:1, вместо да подам на Цецо Атанасов, реших да бия и да вкарам на Левски, за да ме запомнят с добро в ЦСКА. Топката обаче мина на сантиметри покрай вратата на Бисер Михайлов.

Куфарът си го бях приготвил и беше с мен в съблекалнята. След мача бързо се облякох и оттам – на гарата. Бяха ми запазили специално място във влака. В Пловдив ме посрещнаха като президент. След мача с Локо (Сф) ме носиха на ръце.

Като съм тръгнал да говоря, искам да допълня и за слуховете, че съм настоявал да ходя в Левски. С Гунди емоционално ме свързва една случка още когато аз бях малък, а той току-що бе дошъл да играе като войник в Ботев (Пд). Моята къща е на две крачки от стадиона на Ботев. Помня, че гледахме един мач, в който ботевци загубиха с 0:1 от Спартак (Пл).

След мача легендарният треньор бай Георги Генов – Шивача каза: “Абе тоя дингил не става за нищо. Дайте да го пратим в Сливен.” Тогава помощникът му Стефан Паунов, който по-късно ми бе наставник в Локо, му каза: “Недей така. Това момче ще пише един ден история”. После му я припомнях тази случка на Стефан.

По време на квалификациите за световното в Мексико с Гунди си говорехме един ден да поиграем заедно. Но слухът бързо се разпространи и над хиляда души пожелаха извънредно събрание с министъра на транспорта Тано Цолов, в което му казаха ясно: “Христо е единственото развлечение на пловдивчани. Трябва да остане тук. Иначе не се знае какво може да се случи!”

Заради това министърът си навлече големи неприятности. Аз не съжалявам, че останах верен на родния си тим.”