"Днешният Локомотив Пловдив се родил на 25 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз."

Днешният текст посвещаваме на тема, звучаща истински необичайно: първите футболни графити. Както е известно, това са надписи и/или рисунки, с които запалянковци обсипват градските фасади. Ала то е сравнително днешно явление – отпреди няколко десетилетия. Може ли тогава да се говори за „ранни футболни графити” – и колко ранни?

Това, което представяме тук, датира от почти самото начало на пловдивския футбол. Попаднахме на него случайно – но като всяка случайност, то има своето очарование и (сякаш) закономерност… Доколкото всеки, който иска и търси, вглеждайки се надълбоко – бива обречен да открива все нови неща, инак изплъзващи се от обичайния, повърхностно–делничен поглед.

Прочее, смятаме, че сме открили най-ранния измежду познатите „футболни графити” на Пловдив. Той датира отпреди… 90 години!
Това е внушителна във времето дистанция. И като че нейната сериозност изключва да сме попаднали на някакво „лекомислено и модерно” (по правило загрозяващо!) „писане по стени”. Не, не за това става дума в случая. Макар че: защо да е било по-различно тогава, преди девет десетилетия?
Та нали страстта към играта, вречеността на любимия тим, приятелството, което свързвало първите играчи и деятели – това остава непреходно изобщо за футбола. И преди девет десетилетия, пък и в сегашните години… Огънят на тази страст е жив!…

Но нека хвърлим светлина върху „главния герой” на днешната статия.

На 17 декември 1923г. била направена една от най-важните стъпки в младия живот на тогавашния спорт. Негови радетели от цялата страна видели няколкогодишните си усилия да се увенчават със създаване на единна организация – Българската национална спортна федерация (БНСФ). За неин пръв водач бил единодушно посочен Димитър Иванов, деятел от софийския Левски. Фигурата на този човек и значимостта му за българския спорт са днес сякаш затулени в сянка от забрава. Незаслужено!… Скромна цел на настоящия текст е да върне към живот спомена за делата на Димитър Иванов – първоапостолът на модерното спортно дело!

Литературните източници не са разточителни за неговите ранни години: знае се, че е роден в 1887г., а още младеж постъпва в столичното Военно училище. През юнкерските години избуяли характерните му енергия, пламенност и страст – заради които връстниците започнали да го именуват „Силата”.
По-сетне Димитър Иванов намерил ярко проявление на воинския си талант. Той участвал и в трите величави, но гибелни войни за национално обединение – във всяка като офицер на първа боева линия, окичвайки се с няколко ордена за храброст.

Както е знайно, договорът от Ньой наложил унизително осакатяване на победоносната българска войска. Мнозина офицери се видели принудени да дирят други житейски пътища пред себе си. Димитър Иванов не се очаквало да бъде сред тях – отличните качества, които показал през войните, му предвещавали бляскава военна кариера. Ала зовът на обществения дълг се оказал надвишаващ примамливата слава на военното поприще: Димитър Иванов по своя воля напуснал армията, за да се посвети всецяло на дейността си като обществен водач.
Той бил сред немногото свои съвременници, които прозрели същността на спорта, както и онова благо за българската нация, което можел да окаже. Ето защо Димитър Иванов се отдал с неукротима страст на общодържавното спортно обединяване. През 1923г. Българската национална спортна федерация станала факт, а него посочили за единодушен неин водач.

Настоящата година отбелязва век от рождението на един играч, когото най-основателно бихме нарекли „първата голяма звезда” на клуба ни. Това е Христо Попов, познат сред поколения пловдивчани с умалителното „Ито”.

Илюстрация 1

Роден бил на 21 април 1911г. в Новата махала – отстояваща току в полите на Трихълмието (ил.1). Детските футболни стъпки направил из някой от многобройните махленски отбори, а вече като юноша встъпил в Спортклуб.

Уви, угнетяваща немота владеела над родния клуб! Тя многократно се утежнила след земетресението от 1928г., отнело най-насъщното условие за съществуване – клубното игрище… Нерадостните материални условия прогонили мнозина измежду спортклубските чеда. Сред тях бил и Христо Попов – който на 20-годишна възраст преминал в Ботев.

Трябва да откроим тежестта на сторената жертва – защото онези времена изисквали, щото всеки младеж да защитава цветовете на клуба от своя квартал. Това било въпрос на дълг!…

Впрочем, още неколцина от талантливите спортклубски юноши щели да последват за кратко Ито. През 1933-35г. в Ботев били Георги Киров, Аспарух Караянев и Атанас Тодоров, в Марица – Васил Вапцаров, в Парчевич – Петър Рангелов.

Илюстрация 2

От 1935г. обаче постепенно всички спортклубски чеда, увлечени от харизмата на Климент Гичев, се завръщали в родния тим. Христо Попов, макар и дотогава играещ като нападател, заел уязвимото за отбора място на централен защитник. Там се справял също тъй добре – снажен, изключително добре сложен, със силен удар и отлична техника (ил. 2).

І. Въведение.

През 1937г. в България е основана Национална футболна дивизия. Тя съществува до 1940г., когато държавното първенство се подновява по предходната система на преки елиминации.

През 1948г. е въведена Републиканска футболна дивизия – посочена за напълно ново начало. Тоест, тя била смятана (или поне обявявана) за толкова различна от Националната дивизия, че не можела да се явява неин продължител.

Такава била външно-пропагандната страна. В чисто спортен аспект обаче, между Националната и Републиканската дивизия съществували пет абсолютни съвпадения:

• еднакви мотиви за въвеждане;
• еднакъв брой на отборите;
• еднакво определяне на участниците в дебютния сезон;
• еднакво разпределение на сезона, вкл. конкретните месеци – октомври/юли;
• еднакъв регламент на състезанията, вкл. отчитане на головото делене.

На фона на петте спортни съвпадения имало една (относителна) спортна разлика между Националната и Републиканската дивизии. И двете се попълвали чрез турнир на първенците от по-долното ниво – но за Националната дивизия бил в преки елиминации, а през лятото на 1949г. в единна група (последвана от баражи).

Тъй както това са всички спортни критерии за сравнение, то изводът е само един: Националната и Републиканската дивизии са тъждествени от спортна гледна точка. Между тях няма спортна разлика.

Време за нормализация

Месец август е. Дойде началото на поредното държавно футболно първенство. По традиция, в предхождащите дни погледът бе насочен към равносметка от досегашните шампионати, актуализиране на статистики за клубовете, „вечната ранглиста”.

Както е общоприето, днешната „А” Професионална футболна група започнала именно през август своя живот. По-точно, това станало на 19 август 1948г., когато Централният футболен комитет при Народния физкултурен съюз учредил Републиканска футболна дивизия.

Години наред това положение бе общовалидно и естествено само по себе си. Ала досегашното му безкритично приемане – „по инерция” – все още не е аргумент в полза на неговата състоятелност. Нито означава, че то не може да се оспори.

Напротив. Десетилетното представяне на 1948г. като начална за българската футболна дивизия може да бъде дълбоко и сериозно разклатено. При това с лекота. Защото са налице солидни, красноречиви аргументи в полза на същинското начало на българската футболна дивизия.

Върху тази назряла историческа проблематика се фокусира настоящият текст.