"Днешният Локомотив Пловдив се родил на 25 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз."

Днешният празник – Деня на будителите, е посветен на онези книжовници, просветители или борци за национално освобождение, чиито дела опазвали през времето българския дух и ценности. Сред тях личат Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, Св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов…

За първи път Денят на народните будители се чества през 1909г. в нашия град – Пловдив. От 1923г. става общонационален празник. През 1945г. е забранен, а честването му бива възобновено през 1992г.

Честитейки празника, днес предлагаме статия, посветена на начина, по който нашият клуб участвал в отбелязването на Деня на народните будители. Първите сведения, които имаме, са за 1 ноември 1938г. Два дни преди това, на 30 октомври, Спортклуб гостувал в Бургас в мач от Националната дивизия. Срещу местния Черноморец пловдивчани постигнали 2:2. След мача те приели поканата да изиграят демонстративна среща с друг бургаски тим – Левски. Тя се изиграла именно в Деня на народните будители, явявайки се част от традиционните тържества по отбелязване на празника.

Година по-късно, през 1939г., Спортклуб получил друга покана за демонстративен мач в Деня на народните будители. При това, поканата идвала от най-високото възможно място: самият държавен първенец, Славия София, канела пловдивския тим.

Столичният „Спорт” обърнал специално внимание на това събитие, анонсирайки от първата си страница: “Това ще бъде безспорно и най-интересната среща от днешната програма. Не само защото мачът е междуградски, а защото пловдивският тим е опасен противник. Ако се върнем назад и проследим завършилото първенство ще видим, че Спортклуб, наречен тогава “новакът”, донесе тогава такива изненади, че до последните седмици преди завършване на първенството имаше всичките основания да направи най-голямата изненада, като остане на чело на таблицата и при завършване на мачовете. Но за голямо съжаление, представителите на Пловдив в нацдивизията, като че стигнаха да някаква самозабрава от постоянно ласкаещите ги успехи и потвърдиха поговорката, че “власите се давят накрая на Дунава”.

Илюстр. 1

В своя път на победа, Спортклуб не пожали и сегашния държавен първенец, като в последната си среща го победи с 3:2, и едва ли не му отне възможността да вземе титлата. Днес Спортклуб ще се представи в своя титулярен състав с опасния Попов в центъра на нападението.” (ил. 1)

Да, такива думи на уважение заслужил пловдивският Спортклуб. Неговото гостуване „Спорт” дори определил като „най-интересната среща от днешната програма” – макар в друг деманстритивен мач да се срещали два от най-изтъкнатите столични тимове, Левски и ФК13!

Вниманието на „Спорт” било последвано и от интереса на софийската публика: в ранния следобед на делничен ден се стекли 2000 зрители (колкото обичайно на мач от Националната дивизия). Привличал ги интригуващият сблъсък между държавния първенец и пловдивските червено-черно-бели.

А как нямало! Само 6 месеца по-рано, в пролетния двубой от Националната дивизия, Славия повела с 2:0 на полувремето – за да дойдат зашеметяващите 3 гола за Спортклуб през втората част, ознаменували изключителния триумф на пловдивчани над бъдещия държавен първенец!

Сега, 6 месеца по-късно, белите от София жадували реванш – и това правело двубоя със Спортклуб, макар и приятелски, твърде интригуващ. И историята се повторила – но този път с обратен знак.

Славия отбелязала на едно полувреме три гола. Ако и търпящ тежестта на такъв пасив, след почивката Спортклуб не изменил на своя висок дух, с който се бил прославил: “Устремът на пловдивци на моменти залива едва ли не като вълна тима на Славия и за вратаря на белите настъпват лоши моменти” (“Спорт”). Така, през второто полувреме червено-черно-белите успели да върнат два гола – 2:3.

Илюстр. 2

Ден след мача столичната преса им отдала заслуженото: “Спортклуб се представи с известния свой състав. Тимът показа типичната си бърза и с голям устрем игра, която не бе опасна само заради това, че се провеждаше без много техника … а се разчиташе повече на случайността и физическите качества на играчите. И затова почти всички описани приближавания към вратата на Славия, които не бяха редки, завършваха неудачно.” (“Спорт”, ил.2).

Илюстр. 3

„Държавният първенец Славия игра вчера следобед приятелски мач с пловдивския Спортклуб, който миналия сезон представляваше истински тормоз за софийските клубове. … Пловдивският Спортклуб, въпреки загубата, се представи добре. Личи си, че с този тим се работи, а освен това и играчите влагат много усилия и амбиция. Въобще гостуването на Спортклуб остави добро впечатление.” (“Дневник”, ил.3).

Илюстр. 1

На 17 септември 1935г. столичният „Спорт” поместил кратка дописка от Пловдив. Скромността на отреденото й място била силно превишавана от значимостта на посланието, което носела: „Предстоящо е чевствуването 25 годишнината на Пловдивската спортна област. За начало се смята първият мач, игран преди 25 години в Пловдив. В това състезание са взели участие лица сега видни личности.” (ил.1)

Илюстр. 2

На 9 октомври 1935г. пловдивската „Правда” допълнила: „На 20 т. м., неделя, в Пловдив ще се чествува 25 годишнината на първия футболен мач в града. Тоя юбилей на четвъртвековна спортна дейност ще бъде празднуван по специална програма, изработена вече от пловдивската спортна област.” (ил.2)

Горните информации отпращат към 1910г. като начална за пловдивския футбол. Всъщност, не било така – или поне не и според сегашните стандарти за юбилей. В отлика от днешния ден, ала навремето юбилеите имали два начина за отбелязване: в годината, когато юбилеят се навършвал, но можело и в онази, когато започвал.

Именно такъв бил случаят с 25-годишнината на пловдивския футбол. Тържественото отбелязване на четвъртвековния юбилей се планирало за момента, когато юбилеят започвал.

Защото първата стъпка на великата игра в Пловдив станала на 18 октомври 1911г.

За нея и за онези, чиито дързост и плам положили основите на пловдивския футбол, посвещаваме следващите редове.

С преклонение заради стореното!

Повод за днешната статия е отминалият 5 октомври. На тази дата през 1949г. Спортклуб встъпил в обединение с ЖСК. Приобщавайки най-малобройната спортна организация в града, Спортклуб от 1951г. живее с полученото по този начин име – Локомотив Пловдив.

Трябва да се подчертае, че приемствеността Спортклуб-Локомотив Пловдив е посочвана и утвърждавана на многобройни места в българската преса или футболна литература. Това се прави вече над шест десетилетия. Проблемът досега бе, че, макар и общоприета – тази приемственост бе представяна по обърнат начин. По оня начин, който внезапно обявили през късната есен на 1966г.

А именно: че най-малката спортна организация в Пловдив (ЖСК) била погълнала най-голямата спортна организация в България (Спортклуб).

Разбира се, на този абсурд се вижда скорошният край. Тук обаче целта е друга: в настоящия текст открояваме най-съвременните източници, легитимиращи приемствеността Спортклуб-Локомотив Пловдив. Както бе казано, това легитимиране не може да се различава от онази пропаганда, която, бидейки налагана с десетилетия, получи официален статут. Ето я: Локомотив Пловдив е само „приемник” на Спортклуб – защото Спортклуб е погълнат от ЖСК (а днешният Локомотив Пловдив е всъщност ЖСК).

Макар и неизбежно повлияни от десетилетната пропаганда, тези източници са единодушни относно приемствеността Спортклуб-Локомотив Пловдив.

И нещо много важно: тези скорошни легитимации на връзката Спортклуб-Локомотив Пловдив са напълно независими. Те произтичат от хора, абсолютно необвързани с Локомотив Пловдив. Същевременно, това са едни от най-авторитетните имена на българската футболна история и статистика. Това са хора, живеещи в различни градове и симпатизиращи на различни отбори.

Всички те са единодушни: днешният Локомотив Пловдив се явява приемник на Спортклуб. Поне приемник.

Нека го покажем.

Екипа на www.loko-pd.com пожелава честит рожден ден на Христо Колев – Бащата и на големия Николай Курбанов! Да сте живи и здрави и още дълги години да носите пламъка на Локомотив Пловдив в сърцата си! Пловдив ви обича и винаги ще помни, това, което направихте за отбора му!

Спазвайки традицията да поднася значима историческа информация, loko-pd.com отправя взор към гостуванията на българския национален отбор. Правим го, защото схващаме мисията ни насочена не само към Локомотив Пловдив – а и осветляваща слабо познати, но всякога достойни за уважение страници от историята на родния футбол.
Вече сме отдали дължимото на годишнини от най-важните събития: 85г. от основаването на Българската национална спортна федерация – БНСФ (декември 2008г.), 85г. от първия официален мач на националния отбор (май 2009г.), 100-годишнината на българския футбол (юли 2009г.).
При това, loko-pd.com бе единствената трибуна, отбелязала тези най-важни годишнини! (Факт, който намираме за премного скръбен, та да носи някакво удовлетворение…)

Днес, използвайки гостуването на България на „Уембли”, породило очаквания за многохилядна българска подкрепа – ще разкажем за може би най-внушителния десант в бяло-зелено-червено.

Илюстр. 1

Илюстр. 2

Илюстр. 3

Била зимата на 1969г. На 10 ноември предстояло гостуване на България на Полша – квалификация за Световно първенство. В първия мач, на 15 юни 1969г., поляците били сразени с 4:1 в София – който мач откроил блестящия талант на Христо Бонев. Русокосият младеж изработил първия гол, който дълго щял да се помни: слаломирал през няколко защитници на противника, за да забоде топката в мрежата. На следния ден пресата не пестяла възхитата си към Бонев, а в авторитетния „Футбол” Гавраил Стоянов озаглавил репортажа си „Играта на Бонев – атракция на модерния футбол”.
В следващата световна квалификация пловдивчанинът отново бил решителната фигура за националния отбор – отбелязвайки за равенството 1:1 в Ротердам (22 октомври).

На дневен ред дошъл и реваншът във Варшава. Поляците били решени на всичко за победа – която щяла да им донесе не само две точки, но и отчасти изличи унижението от онова 1:4. Ала мачът бил ключов и за българите – и това породило огромен интерес към него.
На 10 ноември 1969г. българската футболна публика организирала такъв десант, който нямал равен на себе си дотогава. А и все още не е задминат! Предлагаме живописния разказ на „Футбол” – чиито вълнуващи думи пресъздават онова незаслужено забравено събитие.
Именно то удържало крепък българския дух – защото пътуването до Варшава донесло злощастно 0:3.

* * *

„От загубата сега ни боли. Но тя не може да изтрие приятните вълнения, които изживяхме от срещата с хилядите нашенци, залели полската столица в неделната утрин…
Варшава осъмна стресната от това българско „нашествие”. Стотици бяха автобусите и леките коли с български контролни знаци – от София, от Благоевград, от Русе, Пазарджик, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Силистра, Враца… Хиляди бяха ония, които слизаха от тях или от влаковете и потегляха въодушевено с високо вдигнати национални трибагреници, с трикольорни лентички на реверите към Стадиона на десетилетието. Срещахме цели семейства, виждахме цели трудови колективи от различни предприятия в страната. В една от групите зърнахме и позната фигура на стария ветеран, първият капитан на националния ни отбор след 9 септември 1944г. Стою Недялков, развял над главите голямо трицветно знаме. До него крачеше бившият национален играч Лазар Христов. По-нататък се поздравихме с бившия футболен съдия Йордан Таков. Потоци от българи, изминали хиляди километри, бързаха към стадиона, за да бъдат при своите в трудното изпитание, което им предстоеше…
Установи се, че за мача във Варшава бяха дошли 8500 българи. Видяхме ги на три блока, компактно окупирани от тях. Радостни, развълнувани, те развяваха стотици знамена и скандираха призивни слова, издигаха насърчителни плакати. Толкова много български флагове не бяхме виждали досега и на наш стадион! Стадионът онемя и в оня момент, когато при изпълнението на българския национален химн осем хиляди уста запяха „Мила Родино”. Спонтанно, мощно, гордо и непринудено – така, както не се е пяло дори и на националния стадион „Васил Левски”. Тръпки полазваха по всички ни. Те се усилиха, когато видяхме и капитанът на българския отбор Иван Димитров да си бърше очите, въпреки че протоколът в този момент изискваше да стои неподвижно…
Полски колеги споделиха с нас, че присъстват за пръв път на такъв затрогващ, непреднамерен ритуал. Да, това бе един достоен за уважение, възхитителен пример! Българската публика намери начин да създаде и на такова далечно място настроение за борба, за всеотдайност, за непримиримост. Жалко, много жалко, че ония, за които бе предназначено всичко това, не се реваншираха, останаха длъжници. Люксембург – ето случай да се издължат!”