Прибавяме нова статия към досега писаното за Христо Бонев. Тя датира от 11 юни 1974г., неин автор е журналистът Митко Ексеров. Публикувана е в сп. „Старт”. От началото на 1974г. списанието публикува последователни очерци за 11-те играчи, намерили място в анкетата „Отбор на тридесетилетието”.
След десетимата представени, дошло времето за последния очерк – посветен на капитана на националния отбор, на рекордьора по голове, човека, който вдъхновявал българския национален отбор да върви напред и от когото се очаквало да бъде лидер в започващото Световно първенство. Дошло времето да се изкажат и словата за Христо Бонев!
* * *
Силата на самочувствието
„…Беше в Стокхолм през 1967г. В ранните следобедни часове нашият национален отбор бе победил Швеция в мач за европейско първенство, а вечерта, събрани в малката зала на спокойния хотел, българските футболисти гледаха по телевизията видеозаписа на мача.
Аудиторията беше оживена, забележките многобройни и остроумни – би им завидял всеки коментатор:
– Пусни я тази топка, Христо! – провикна се Якимов в момент, когато Бонев лавираше с нея между куп шведи. Подай я, дявол да те вземе!
– Да я дам ли? На кого да я дам? Много искаш… Ще я взема аз на някой мач още в началото и до края няма да я дам. Нито на вас, нито на другите. Да ме запомните…
Бонев беше само от няколко месеца в националния отбор – д-р Стефан Божков бе поел риска да постави сред старите „лъвове” един 20-годишен младеж – и не всички знаеха навика му да се шегува. Едни се засмяха, други свиха пренебрежително устни, а някой, вече не помня кой, каза:
– Посмали!
– Ще видиш! – Бонев изрече заканата си и тихо, и твърдо, а на бледосинята светлина на екрана очите му сякаш святкаха. Вече не беше шега…
Оттогава са минали немалко години, гледал съм десетки срещи на Бонев, имал съм много разговори с него, но най-често си спомням все за тази първа среща със самочувствието на бъдещата звезда от най-първа величина на българския футбол. С онова самочувствие, което неведнъж така много е липсвало на нашия футбол, на неговите играчи, треньори и (защо да крием) ръководители – и което изглежда вродено у пловдивския покорител на непослушното кожено кълбо.
Не знам как се е родило то… Дали от гранитната скала на хълмовете, под чиято сянка бе израсъл. Или от първите му стъпки на футболния терен, където треньорът Панайот Танев бързо разбира, че топката на драго сърце издава секретите си на светлокосото момче. Сигурен съм обаче, че без това самочувствие Бонев нямаше да бъде Бонев. Нямаше да бъде дори футболист. Защото и нему невинаги е било леко – още съвсем малък бе получил съвет от треньора Й., човек, който обикновено подпечатваше свидетелствата за добро бъдеще на младите футболисти, да не си губи времето по терените; защото бе видял, няколко години по-късно, как затръшкват под носа му вратата на големия отбор, в който приеха младежи с едва-едва половината от неговите възможности.
Трябва да имаш – особено когато си на 15, 16 или 17 години – някаква непоклатима вяра в собствените си сили, която те кара да вървиш с вдигнато чело и във футбола, и навсякъде в живота. Вяра с яки корени! У Бонев те са в таланта. И затова самочувствието му покорява – имал съм случай да разбера как дори един Аспарухов – и приятел, и учител – черпеше от него.
У Бонев самочувствието е самочувствие на младия българин, на свободния българин. Затова то води, води към победи. Сигурно ще си спомните много мачове, когато другите десет са тръгвали след него. Защо да търсим назад? Не е ли достатъчно да си спомним само решителния квалификационен мач с Португалия в Лисабон?…
…Беше през миналата есен в Пловдив. Христо не игра силно в един шампионатен мач и след него му подхвърлих:
– Какво става с теб? Не изглеждаш добре…
– Ами. Нали знаеш, че когато трябва, винаги съм добре!
Имаше предвид предстоящите срещи със Северна Ирландия и Португалия. Разбрах това, изтърсих едно неопределено „дано” и забравих този разговор. На връщане от Лисабон ми го припомни Бонев:
– Бях добре, а? – намигна той.
И за сетен път се убедих, че е истински професионалист.
Във футбола тази дума в много отношения е компрометирана и все пак не мога да изтърпя на изкушението да употребя именно нея. Така както се употребява за музикант, актьор, художник. Като синоним на майсторство, на безкрайна любов към собственото дело, като отговорност и готовност на безкрайни жертви. Като антипод на онова самодейно отношение към футбола, към задълженията, към славата си, ако щете, което за съжаление все още се прокрадва и у някои от най-добрите ни футболисти.
Бонев знае какво иска от футбола и – още по-добре! – какво изисква той от него. Нищо човешко не е чуждо на младия капитан на националния отбор. Но на това „човешко” той гледа през особена призма – през неимоверните изисквания на съвременния футбол. И тази призма, като обратно използван далекоглед, отдалечава безкрайно „сладкия живот”.
Затова Бонев умее да тренира най-упорито точно тогава, когато е нужно. Чувал съм дори пред съдбоносни мачове някои да се оплакват от тежките натоварвания. Бонев не мрънка, сам натиска педалите, сам става по-взискателен към себе си. И сякаш на другите им става по-леко!
Затова владее изкуството да изстиска от себе си всичко, което носи. И дори малко повече… За да върви винаги напред…
…Беше в Леон, в пресцентъра на световното първенство през 1970г. Седяхме на бутилка рефреско (така наричат в Мексико всякакъв вид разхладителни напитки, без които животът изглежда непоносим) с пратеника на „Екип” Жак Етиен. Към нас се приближи мъж на средна възраст и безцеремонно (той забрави дори да се представи), както става между журналисти, запита французина:
– Написали сте много хубави думи за Бонев? Какво всъщност може този българин?
Етиен не се поколеба нито секунда:
– Всичко! – дори не се обърна към мен за потвърждение…
Бонев не игра добре на световното първенство. Но се постара да изкупи това по наистина всеопрощаващ начин. Две години бе най-добър футболист у нас, отредиха му в най-авторитетните международни анкети място сред десетте най-добри европейци, игра в сборния световен отбор на прощалния мач на Яшин. И този път към върховете бе ясно очертан, защото той наистина може всичко…
Едва ли е възможно да се състави йерархията на българския футбол за всички времена и да се направи точно подреждане на футболистите. Но въпреки това може спокойно да се каже, че след Аспарухов Бонев е с най-разностранен талант. Той има много от недостигнатия у нас дрибъл на Колев, от виртуозното господство над топката на Якимов, от магистралните подавания на Илиев, от поразяващите удари на Котков и Жеков. И в същото време нещо свое – трудно повторимо съчетание на финеса и лекотата с футболния реализъм, изразен в онова напрежение, без което успехите – особено днес – са невъзможни.
Прибавете към това, че той е колкото играч, толкова (а може би и повече!) състезател и ще разберете защо Ерик Бети, един от най-изтъкнатите футболни журналисти на Англия, за когото в световния футбол няма непознати имена, постави неотдавна, в навечерието на световното първенство, Христо Бонев между петте най-добри футболисти. Такава чест не бе оказвана досега на нито един български футболист…
Препрочитам написаното и ми се струва непълно. За Христо Бонев могат да се разкажат още толкова много неща. Примерно за всеки от неговите 37 гола в „А” националния отбор, които го направиха рекордьор с непоклатим в близките години аванс. Или пък за десетките срещи със задължаващия екип на България и сред тях – за квалификационните мачове за миналото световно първенство, когато неговите голове в София срещу Полша и в Ротердам срещу Холандия бяха в основата на класирането на нашия отбор; или за „повторението” на историята в последните квалификации, когато той – най-резултатен в цялата група! – материализираше усилията на своя отбор, предизвикани твърде често от самия него.
Но загубата в края на краищата не е голяма. Бонев е наш съвременник, срещите, в които е играл блестящо, бяха неотдавна и не са забравени…
И нещо друго – капитанът на националния отбор още не е достигнал златната възраст на всеки футболист. Големите му мачове все още предстоят. За да покаже и у нас, и на големия международен терен силата на своето самочувствие, неповторимостта на своя талант. Може би първите от тях ще бъдат наскоро – в Дюселдорф, Хановер, Дортмунд и дори по-нататък…
Всички знаем, че ще му бъде трудно, че е известен и вероятно ще бъде следен от съперниците, както се следи най-върл враг…
Какво да се прави – такава е съдбата на силните…
Митко Ексеров.”
Илюстр. 1
Илюстр. 2
Илюстр. 3
Илюстр. 4
Илюстр. 5
Илюстр. 6
Илюстр. 7
