"Днешният Локомотив Пловдив се родил на 25 юли 1926г. с името Пловдивски Спортклуб. На този ден, следвайки своите свободни граждански воли, клубовете Караджа и Атлетик сключили равнопоставен съюз."

Повод за днешната статия е отминалият 5 октомври. На тази дата през 1949г. Спортклуб встъпил в обединение с ЖСК. Приобщавайки най-малобройната спортна организация в града, Спортклуб от 1951г. живее с полученото по този начин име – Локомотив Пловдив.

Трябва да се подчертае, че приемствеността Спортклуб-Локомотив Пловдив е посочвана и утвърждавана на многобройни места в българската преса или футболна литература. Това се прави вече над шест десетилетия. Проблемът досега бе, че, макар и общоприета – тази приемственост бе представяна по обърнат начин. По оня начин, който внезапно обявили през късната есен на 1966г.

А именно: че най-малката спортна организация в Пловдив (ЖСК) била погълнала най-голямата спортна организация в България (Спортклуб).

Разбира се, на този абсурд се вижда скорошният край. Тук обаче целта е друга: в настоящия текст открояваме най-съвременните източници, легитимиращи приемствеността Спортклуб-Локомотив Пловдив. Както бе казано, това легитимиране не може да се различава от онази пропаганда, която, бидейки налагана с десетилетия, получи официален статут. Ето я: Локомотив Пловдив е само „приемник” на Спортклуб – защото Спортклуб е погълнат от ЖСК (а днешният Локомотив Пловдив е всъщност ЖСК).

Макар и неизбежно повлияни от десетилетната пропаганда, тези източници са единодушни относно приемствеността Спортклуб-Локомотив Пловдив.

И нещо много важно: тези скорошни легитимации на връзката Спортклуб-Локомотив Пловдив са напълно независими. Те произтичат от хора, абсолютно необвързани с Локомотив Пловдив. Същевременно, това са едни от най-авторитетните имена на българската футболна история и статистика. Това са хора, живеещи в различни градове и симпатизиращи на различни отбори.

Всички те са единодушни: днешният Локомотив Пловдив се явява приемник на Спортклуб. Поне приемник.

Нека го покажем.

Спазвайки традицията да поднася значима историческа информация, loko-pd.com отправя взор към гостуванията на българския национален отбор. Правим го, защото схващаме мисията ни насочена не само към Локомотив Пловдив – а и осветляваща слабо познати, но всякога достойни за уважение страници от историята на родния футбол.
Вече сме отдали дължимото на годишнини от най-важните събития: 85г. от основаването на Българската национална спортна федерация – БНСФ (декември 2008г.), 85г. от първия официален мач на националния отбор (май 2009г.), 100-годишнината на българския футбол (юли 2009г.).
При това, loko-pd.com бе единствената трибуна, отбелязала тези най-важни годишнини! (Факт, който намираме за премного скръбен, та да носи някакво удовлетворение…)

Днес, използвайки гостуването на България на „Уембли”, породило очаквания за многохилядна българска подкрепа – ще разкажем за може би най-внушителния десант в бяло-зелено-червено.

Била зимата на 1969г. На 10 ноември предстояло гостуване на България на Полша – квалификация за Световно първенство. В първия мач, на 15 юни 1969г., поляците били сразени с 4:1 в София – който мач откроил блестящия талант на Христо Бонев. Русокосият младеж изработил първия гол, който дълго щял да се помни: слаломирал през няколко защитници на противника, за да забоде топката в мрежата. На следния ден пресата не пестяла възхитата си към Бонев, а в авторитетния „Футбол” Гавраил Стоянов озаглавил репортажа си „Играта на Бонев – атракция на модерния футбол”.
В следващата световна квалификация пловдивчанинът отново бил решителната фигура за националния отбор – отбелязвайки за равенството 1:1 в Ротердам (22 октомври).

На дневен ред дошъл и реваншът във Варшава. Поляците били решени на всичко за победа – която щяла да им донесе не само две точки, но и отчасти изличи унижението от онова 1:4. Ала мачът бил ключов и за българите – и това породило огромен интерес към него.
На 10 ноември 1969г. българската футболна публика организирала такъв десант, който нямал равен на себе си дотогава. А и все още не е задминат! Предлагаме живописния разказ на „Футбол” – чиито вълнуващи думи пресъздават онова незаслужено забравено събитие.
Именно то удържало крепък българския дух – защото пътуването до Варшава донесло злощастно 0:3.

* * *

„От загубата сега ни боли. Но тя не може да изтрие приятните вълнения, които изживяхме от срещата с хилядите нашенци, залели полската столица в неделната утрин…
Варшава осъмна стресната от това българско „нашествие”. Стотици бяха автобусите и леките коли с български контролни знаци – от София, от Благоевград, от Русе, Пазарджик, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Силистра, Враца… Хиляди бяха ония, които слизаха от тях или от влаковете и потегляха въодушевено с високо вдигнати национални трибагреници, с трикольорни лентички на реверите към Стадиона на десетилетието. Срещахме цели семейства, виждахме цели трудови колективи от различни предприятия в страната. В една от групите зърнахме и позната фигура на стария ветеран, първият капитан на националния ни отбор след 9 септември 1944г. Стою Недялков, развял над главите голямо трицветно знаме. До него крачеше бившият национален играч Лазар Христов. По-нататък се поздравихме с бившия футболен съдия Йордан Таков. Потоци от българи, изминали хиляди километри, бързаха към стадиона, за да бъдат при своите в трудното изпитание, което им предстоеше…
Установи се, че за мача във Варшава бяха дошли 8500 българи. Видяхме ги на три блока, компактно окупирани от тях. Радостни, развълнувани, те развяваха стотици знамена и скандираха призивни слова, издигаха насърчителни плакати. Толкова много български флагове не бяхме виждали досега и на наш стадион! Стадионът онемя и в оня момент, когато при изпълнението на българския национален химн осем хиляди уста запяха „Мила Родино”. Спонтанно, мощно, гордо и непринудено – така, както не се е пяло дори и на националния стадион „Васил Левски”. Тръпки полазваха по всички ни. Те се усилиха, когато видяхме и капитанът на българския отбор Иван Димитров да си бърше очите, въпреки че протоколът в този момент изискваше да стои неподвижно…
Полски колеги споделиха с нас, че присъстват за пръв път на такъв затрогващ, непреднамерен ритуал. Да, това бе един достоен за уважение, възхитителен пример! Българската публика намери начин да създаде и на такова далечно място настроение за борба, за всеотдайност, за непримиримост. Жалко, много жалко, че ония, за които бе предназначено всичко това, не се реваншираха, останаха длъжници. Люксембург – ето случай да се издължат!”

Първите спортни клубове в България се появили в големите градове, следвайки общо развитие. Процесът бил естествен и той откроявал ценността на териториалната принадлежност за тогавашния българин. Момчешкото приятелство, съседски-махленската близост станали онова зрънце, чието избуяване породило спортните клубове. Младежта от всяка по-обособена част на градовете – район, квартал или махала (понякога дори улица!), се организирала, излъчвайки свой клуб. Той скрепявал кварталната дружба и ставал вдъхновяващо поле за изява на солидарност, другарство, единение.

Първоначално процесът бил шеметен: основавали се все нови и нови клубове. В Пловдив, например, през началото на 20-те години имало около 20 клуба! Сега са четири – и то при положение, че днешният град превъзхожда неколкократно тогавашния като площ и население.

Постепенно “махалото отишло в другата посока” – клубовете започнали да се обединяват помежду си. Събирайки своите сили, те жадували просперитет за спортното движение. Отвъд това, имало чисто практическа причина за сливанията: огромното количество клубове осуетявало възможността всеки да разполага с игрище. Градските общини не можели да заделят толкова пространство, та да удовлетворят всеки клуб в това отношение.

По този път ставало така, че обединението на два съседстващи клуба започвало да използва дотогавашното игрище на единия от тях. Игрищата били установявани в района на съответния клуб и с течение на времето се превръщали във важен фактор. Там представителният отбор не само тренирал и играел, но там се събирали и децата от квартала – игрището постепенно ставало цитаделата на клуба: неговото сърце и храм, обграждано от “концентричните кръгове” на живеещи наоколо привърженици. Тези “кръгове” се разпростирали до границата със съседния спортен клуб – оттам нататък започвали улиците и махалите на тамошните привърженици (имащи за средище тяхното клубно игрище).

По такъв начин бил “парцелиран” футболен Пловдив в края на 20-те и началото на 30-те години: всеки клуб обхващал своя част от града, там били неговите привърженици, а клубното игрище се оказвало пулсиращото сърце, сливало в едно клуб, привърженици и територия.

* * *

Преди да бъдат изградени първите игрища в Пловдив, клубовете ползвали най-подходящите за футбол места – армейските плацове. В самото начало на 20-те години футбол се играел на плаца на 21-ви пехотен полк (днес там е ст. “Пловдив”), 9-ти пехотен полк (днес там е х-л “Санкт Петербург”), артилерийските казарми (намирали се в местността “Гладно поле”).

Впрочем, през 1923г. на плаца на артилерийските казарми бил изигран и първият баскетболен мач в Пловдив.

Тъй като игрищата изисквали обширно място, то първите от тях, подобно на армейските плацове, били разполагани в покрайнините на града. Най-ранните пловдивски игрища, съградени през 1923-24г., били “Колежа” – на спортния клуб на френския колеж (днес там е ст. “Хр. Ботев”) и “Тракийска слава” (намиращо се северно от колодрума, принадлежащо на едноименния клуб).

Всеки клуб настоятелно се заемал да построи свой дом и така игрищата се множали: към 1925г. игрища вече имали Победа, Марица, Кубрат, Атлетик.

Трябва да се подчертае, че игрищата били създавани благодарение на ентусиазма и всеотдайността на клубните членове. За целта се начинавали нарочни инициативи, подпомагащи финансово градежите – различни томболи, вечеринки, дарения от частни лица. От страна на Пловдивската община съдействието се изразявало в отпускане на терени, а също и в позволението клубните членове да отбиват градската си трудова повинност на своите игрища.

Модернизацията на стадион „Локомотив” и обособяването на място за агитката открои необходимост да се именува новият сектор. Традицията сочи, че по световните стадиони секторите носят имена, свързани с географското положение или с историята на съответния клуб (населено място).
Оттук изборът на име за новия сектор на стадион „Локомотив” бе очевиден. Повече, той бе и единствено справедливият – а в известен смисъл и най-„наболял”.

Именно за това избрахме и Трибуна Бесика за име на новия сектор, който ще бъде построен на нашия стадион и на мястото, от където най-запалените фенове на Локомотив ще наблюдават срещите на любимия отбор. Емблемата на Трибуна Бесика вече гордо седи и на картите, които може да закупи всеки за достъп до този сектор.

Както бе оповестено в края на 2009г. нашият град – Пловдив, стои на пето място „по старост” в света и на първо в Европа. Да, пловдивчани живеем в най-стария европейски град. Сякаш обаче все още не правим достатъчно, щото да сме на висотата на историческото предизвикателство и гражданския дълг, произтичащи от горния факт…

От друга страна, проучванията на множество учени уверено посочват местността Лаута като място на едно от ключовите поселенията на бесите. Преди 3 500 години те са обитавали днешната Лаута. Именно бесите дават името на Пловдив, чиято транскрипция ползваме сега – „Пулпудева” („град при езерото”).

За бесите – нашите предци, може да прочетете в края на статията, където сме поместили материал, обхванал най-важната историческа информация. И все пак, не бихме пропуснали да подчертаем, че става дума за най-изявеното тракийско племе, гордите и дръзки воини, чиито части правели чест на римските легиони! Бесите били още и жреци, пазители на Светилището на Дионис в Родопа планина.

Именно тези хора, нашите предци, заселили днешната местност Лаута, давайки тласъка за живот на гордия ни хилядолетен град. Именно в тази местност гордо се издига домът на нашия клуб. И именно затова неговият нов сектор прие най-прилягащото му име – „Трибуна на бесите” („Tribuna Bessica” на латински).

Правейки това, ривържениците на Локомотив Пловдив целим много повече от жеста да отдадем почит на нашите славни предци. Отвъд този задължителен мотив, ние се надяваме да насочим вниманието на пловдивската общественост към великото минало на града, стимулирайки сходни стъпки в тази посока. Бихме се присъединили към тях с радост!
А този ни стремеж е не само идеалистичен, но го смятаме за осъществим – имайки предвид репутацията и общественото присъствие, които има нашият клуб. Клубът, който днес единствен защитава пловдивската футболна чест сред българския елит, клубът, който още преди десетилетия бе наречен „пловдивския любимец”.

Най-сетне, именуването на “Трибуна Бесика” става в момент, когато погледите на българското общество все повече се обръщат към миналото – този крепител на нашата идентичност, извор на светли примери за родолюбие, които вдъхновяват българските сърца!

Прочее, нека честитим раждането не просто на нов сектор в любимия стадион. Нека с това запалим онази патриотична искра, която да осветява бъднините на нашия Локомотив, на хилядолетния ни град и свидното Отечество!

 

Със смелост, вяра и чест – гордо напред, Трибуна Бесика!

 

Кратка история на древното селище в Лаута, неговите жители и приносът им за изграждането и историята на град Пловдив

 

1. „Плоската могила” в Лаута.

Първичният Пловдив е открит и очертан от праисторика ст.н.с. Петър Детев около Трихълмието, в посока към “Лаута “. За съжаление това до днес е малко известно. Противно на романтичната, но твърде наивна идея, основаването на Пловдив не е свързано с любимото на всички пловдивчани Трихълмие, летоброенето му не започва нито с Евмолпия, нито с Тримонциум, дори не с Филипополис. Защото Трихълмието разказва с пълна сила за античната история, но носи в себе си само един енеолитен опит, твърде малко за праисторията на града. Защото Пловдив е с над 8000 годишна история, а гаданията кога (?!) се превърнал от селище в град са вътре, а не вън от историята на неговото съществуване. Защото чуждоземните критерии не са създадени, за да работят с такава древност. Защото Пулпудева съдържа в себе си Тримонциум, Евмолпия, Филипополис, а не обратното.

Най-старото постоянно селище на територията на днешния Пловдив била „Плоската могила” („Ясътепе I”) в кв. Филипово. Разстила се в двора на сегашното предприятие „Текстилни влакна” до Брезовско шосе. То е важно доказателство за пътя на първите постоянни заселници в долината на Марица. Сондажни разкопки и проучвания на П. Детев разкриват ред археологически паметници и определят абсолютната дата (с метода С14) на възникването му. Днес, то е силно повредено, всякакви грижи за неговото проучване или поне опазване, са преустановени и така Пловдив се е самолишил от по-точни данни и факти за собственото си летоброене……. Невъзможността да го проучи, принудило П. Детев да се насочи към следващата във времето праисторическа могила, (цялостното й разкопаване доказа, че тя е отпочнала съществуването си през късния неолит, около 1000 години след основаването на „Ясътепе I”, кв. „Филипово”….. Появата на селищната могила „Ясьтепе II” в кв. „Лаута” е особено важна. Красивият, но сложен за усвояване ландшафт на местността, с прочутите седем хълма и пълноводната Марица били сериозни препятствия. С второто селище отбелязваме и факта, че за пръв път на територията на днешния град, другият му бряг бил заселен. Няколкократно изоставяно и възобновявано селището е активен участник във всички следващи епохи, чак до Първата българска държава. Селището било сигурен участник в основаването на тракийския град Пулпудева. То даде хиляди паметници в естествената им среда, съхранявани в Археологическия музей на града. Напълно запазена е параферналия към антропоморфен култ посветен на домашното огнище и жената, негов пазител. Тази „свещенатрапеза” от късния неолит, която вече показвахме, е съпроводена от огромна скулптурна галерия с над 400 предимно женски фигурки. Тяхното присъствие в две праисторически епохи – Късен неолит и енеолит, говори за устойчивостта на изповядвания култ. През тракоримско време, когато Филипопол преживял невиждан разцвет и благоустройство, селището било превърнато в светилище. Изготвеният архитектурен план за неговото възстановяване, намерил място в програмата на ОНС Пловдив за 1300 годишнината ни, но смъртта на П. Детев и последвалите събития осуетиха това родолюбиво начинание.

Така през бронзовата епоха на територията на днешния Пловдив водели едновременно съществуване „Ясътепе I” от кв. Филипово и „Ясътепе II” при кв. Лаута. Можем ли да приемем, че двете селища са съществували самостоятелно, без връзка помежду им, заради 3-4 км-овото разстояние и една водна преграда? Или в контекста на широко обсъдените тук промени в живота на траките през бронзовата епоха ще да е започнало съвместно строителство на големия тракийски град на бесите, който познаваме под името Пулпудева.

 

2. Пулпудева – градът на бесите

Пулпудева бил най-големият и стар бески град. Неговата драматична съдба, сполетялите го по-късно многократни опожарявания, опустошения, разрушения, не сломили живота в него. Красотата му, подобно на феникс, възкръснала и по римско време, когато го нарекли и Тримонциум.
Беското име на града, чиято транскрипция (слава богу) ползваме днес е Пулпудева. В превод от проф. Кирил Влахов – ГРАД ПРИ ЕЗЕРОТО. Състои се от тракийската дума „пулпо” – сиреч езеро или блато и „дева/дава”, т.е. град.

Как така първото име на града ще е При езерото, Езерен град?! Та къде е това езеро? Някога имало ли е естествено езеро в Пловдив? Къде е било то? Защо нищо не знаем за него? Избрах най-обикновения път за това пътешествие назад в далечното минало. Ето имената на старите махали на Пловдив, останали ни от турско време. “Кумру гьол ” махала (езеро на гургулиците) е започвала от Католическата махала до кв. “Лаута “, където се е намирало праисторическото селище “Ясътепе II”, още едно – “Гьол” махала – в началото на Асеновградското шосе… Така че “гьолища ” в Пловдив доскоро съвсем не липсвали. И пак питаме: къде е това изпарило се езеро? Сведенията от по-древни времена, достигнали до нас сочат, че Марица, многократно по-пълноводна и буйна от днешната, опасвала Трихълмието. Трудно ли е да се досетим, че дори днес едно такова корито, продължаващо по тогавашното течение, пак би направило езеро от махалите, които и до ден днешен лежат значително под нивото на терена. Какви са били размерите на това езеро ?А спомня ли си някой за Белащенската река, която идвала откъм Родопите покрай “Лаута “, за да се влее в (езерото на) Марица. И до брега на която възникнало през късния неолит и просъществувало с хилядолетия, току до днес, праисторическото селище “Ясътепе II”в кв. “Лаута “.

 

3. Забравеното културно наследство от Лаута.

Къснонеолитната идолна пластика е прилежно документирана в основаната именно по това време селищна могила „Ясътепе II”, в кв. „Лаута”, гр. Пловдив. Няма другаде такова средоточие на (предимно женски) скулптурки, създавани със стотици на едно място в продължение на стотици години. Тази галерия от глинени фигурки говори за високата устойчивост на религиозните вярвания. Разкопките през 1980 г. добавят още 40-ина скулптурки от същата колекция, открити при довършителни разкопки на „Ясътепе II”, в кв. „Лаута”. Тя започва с две изящни мраморни статуетки на мъж и жена. Описанието на тези артефакти се намира в дневника от разкопки провеждани през 1980 г. от ст.н.с. П. Детев.

Свещената трапеза през късния неолит от селищната могила „Ясътепе II” в кв. „Лаута”, Пловдив.

По местонамиране свещената трапеза е лежала в пълния си вид край огнището и вероятно е била домашен олтар.

Ето как изглежда сега мястото дало толкова много за историята на града ни!

 

4. Бесите

Римските автори описват с много силни краски храбростта на бесите, тяхното себеотрицание и решителност да защитават независимостта на родината и свободата си.

„BESSI, BЕSSOI са тракийски етноним засвидетелстван многократно в античното римско литературно наследство и и епиграфските паметници. У античните автори преобладават сведенията за походи, сражения, поражения и победи: тематиката еднозначно внушава военната сила и капацитет на бесите, техните сурови нрави и свирепост за да се обяснят пораженията и да се внуши значимостта на победите, не бива да се пренебрегва фактът, че в историописа за бесите, пък и за траките авторите представят гледната точка на техните политически врагове. Опит да се погледне с други очи към врага може да се намери най-вече у Тацит (Ann., IV, 47 sqq.). който не скрива възхищението си от издьржливосгта на бесите в стремежа им да запазят свободата си и човешките си права по отношение на онова, което си остава и до днес най-скъпото за човека – правото му да се грижи за бъдещето на своите деца.”

„Власт и социум в Римска Тракия и Мизия”
Маргарита Тачева

 

Автори: Ангел Ангелов, Владимир Владимиров, Христо Панджаров

На 26 юли 2010г. се навършват 84 години от рождението на нашия клуб. В жежкия понеделник на 1926-та година людете от Караджа и Атлетик слели своите свободни воли, създавайки Пловдивски Спортклуб.

Прегърнал трите цвята – червено, черно и бяло, той бил представителният клуб за ІV-ти район: най-обширния и най-древен район, историческото сърце на Пловдив.

Спортклуб носел своето рождено име до 1944г. След преврата от 9 септември властта на няколко пъти променяла името му, обединявайки го с няколко клуба. Вследствие на последното от обединенията, от 1951г. насам Спортклуб живее с настоящото си име – Локомотив Пловдив.

Ала Спортклуб трябвало да изтърпи не само промяна на името или принудителни обединения. Такава намеса властта след 1944г. оказала върху всички български клубове.

Спортклуб обаче се отличавал от тях. Не само, защото през 40-те години бил най-многобройният български клуб според картотекираните привърженици. А защото нему новата власт не просто наложила имена и обединения – но и вменила фиктивна биография.

Спортклуб бил въдворен в „биография”, звучаща абсурдно – но имала официален статут и налагана десетилетия наред като единствено възможна. До степен, щото дори името Спортклуб било почти забравено!

След падането на режима обаче се намерили хора (легенди на клуба!), които тръгнали да възстановяват историческата истина. Днес, навлизайки в юбилейната 85-та годишнина на Локомотив Пловдив, следва отново да им отдадем заслужена признателност. Въпреки напредналата си възраст те имали куража и енергията да тръгнат срещу наслояваната с десетилетия лъжа. Лъжа, с която израснали поколения локомотивци и чиито метастази постепенно надживяваме.

И краят на които вече се вижда!

*  *  *

Ще отбележим днешната годишнина от основаването на Локомотив Пловдив чрез един колаж. Той преплита множество личности, изявявайки основателите на клуба, неговата историческа приемственост, хората, опълчили се срещу вменената биография.

Започваме с Христо Николов (в ляво на колажа). Той е човекът, комуто дължим днешната ни емблема. Но не само това. Христо Николов е създателят и на две предходни емблеми – онези от 1939г. и 1945г.

До него, отляво, стои изправен  Георги Гичев (облечен във вратарски екип). Юноша на Спортклуб, той застанал на вратата на представителния отбор през 1943г. Впоследствие Георги Гичев се превърнал в един от най-именитите спортни журналисти на Пловдив за всички времена. Човек, който не криел обичта си към Локомотив Пловдив. Негови са знаменитите думи: „Аз не мога да си представя да си пловдивчанин и да не си от Локото.”

Цитатът вземаме от издадената през 2001г. книга на доц. Владимир Янев „Ние сме за Локо Пловдив” (в средата на колажа).

В нея той цитира и разказа на Иван Дионисиев за Климент Гичев (в средата на колажа, прав, с фрак и папийонка): „…като инкасатор беше подвижна трибуна на Локото. Събира парите, пише квитанциите и надълго и нашироко обяснява всичко за отбора – кой на какъв пост играе, какви качества има. Ентусиаст!”

Да, велик ентусиаст бил Климент Гичев! Едва 19 годишен, играч на Атлетик, той бил сред людете, които на 26 юли 1926г. създали Спортклуб. Играл за представителния отбор до началото на 30-те години, впоследствие той станал негов треньор, организатор – „сърцето и душата” на клуба.

Човек, който през 50-те години бил известен като „подвижна трибуна на Локото”…

До Климент Гичев, долу в ляво на колажа е Иван Лазаров. Неговото име е достатъчно познато, за да трябва да го представяме. Но му дължим поне няколко думи заради онова, което представлявал за Локомотив Пловдив десетилетия наред: състезател на отбора цели 16 години (1938-54г.), впоследствие негов старши треньор (1962г.), пом.-треньор в края на 60-те години, треньор в юношеската школа през 70-те.

Под неговите грижи израснали играчи като Николай Курбанов, Аян Садъков, Едуард Ераносян, Георги Йорданов.

През пролетта на 2004г. Иван Лазаров, заедно с друг легендарен играч – Петър Събев (ляв защитник между 1947-54г.), започнали да публикуват във в. „Локо Пловдив” поредица статии. Избрали твърде красноречиво заглавие за нея – „Фалшифицираната история на Локомотив”. Ето думите, с които представили първата статия от поредицата: “Това са спомените на първите футболисти, положили началото на ПФК “Локомотив” Пловдив. Техните записки показват, че историята на клуба има две линии – първата, т. нар. железничарски (работнически) футбол, а втората – “професионалния” футбол под тепетата.

Спомените за раждането на легендата “Локомотив” Пловдив са на Иван Лазаров, Христо Бъчваров, Атанас Тодоров, Петър Събев-Маймуна и са събрани от Борис Белков-Бучо (също един от първите футболисти). Някои от тях вече не са между живите, но тяхната следа в сърцата на черно-белите не може да бъде изтрита от времето.”

За публикациите във в. „Локо Пловдив” Иван Лазаров и Петър Събев ползвали откъси от изданието „70 години Спортклуб” на Борис Белков (горе в дясно на колажа). Това бил човекът, който след падането на режима през 1989г. най-енергично оглавил усилията на спортклубци да възстановят изконния летопис на любимия клуб.

Борис Белков играл 12 сезона за Спортклуб, от 1937г. до 1949г. Впоследствие той останал неизменно близо до него, следейки мачовете му вече под имената Торпедо и Локомотив.

След 1989г. Борис Белков захванал множество инициативи, щото да бъде възстановена истината за ранните години на любимия клуб. Най-значимото му дело било през 1996г. Тогава той написал и самостоятелно издал книга, съдържаща около 60 страници. Нейното име е „70 години Спортклуб”.

Ето с какви думи започва тя: “Целта на настоящите спомени е да опровергая част от неверните данни, отпечатани в книги, вестници и списания и да запозная настоящото и бъдещото поколение с истината и историята на СПОРТКЛУБ Пловдив.”

В своето издание Борис Белков разказва за най-ранните години на Спортклуб, за това, че той живее в днешния Локомотив Пловдив, прилага много снимки, на които подробно описва участниците и конкретното събитие.

Най-красноречиви и най-вълнуващи са думите, с които завършва своята книга. Ето тези думи: “В заключение, ще ми се да кажа, че с настоящите записки целя доколкото мога да отстраня фалшивите данни, изнасяни по книги, вестници и списания и посоча верните исторически данни за времето преди 1949г. и да докажа, че Славия-Ченгелов е съучредител с Локомотив на ДСО “Енергия”,  следователно на днешния Локомотив. …

Ето защо, несправедливо, неетично и неморално е да се премълчава името на Спортклуб, който в продължение на повече от едно десетилетие последователно е представял Пловдив в Държавното първенство и Държавната купа.

Пишейки настоящото съм твърдо убеден, че бъдещото поколение спортисти и спортни деятели ще наберат сили и кураж да възстановят историческата истина!”

*  *  *

Днес, навлизайки в 85-та годишнина на Локомотив Пловдив, вярваме, че все повече наближава моментът да бъде окончателно възстановена историческата истина за любимия ни клуб. Онази истина, за която мечтаели и се борели множество легенди на клуба – но чието възтържествуване те не можаха да доживеят…

Днешната статия, посветена на годишнината на Локомотив и борбата за изконния му летопис, завършваме с думите на човек, който не е свързан с клуба.

Той се казва Димитър Христев (в дясно долу на колажа). Роден е през 1920г., а от средата на 30-те години става активен участник в спортното движение на Пловдив. През 1941г. встъпва в управата на родната Марица. Заема се с организаторска роля, публикува статии на спортна тема, събира исторически материали за клуба. Автор е на няколко книги за историята на Марица Пловдив.

През 2008г. излезе последната от тях. На 22 април 2010г. тя ни бе подарена с посвещение от автора. Ето думите на Димитър Христев – думите на човек, който от средата на 30-те години е в кипежа на пловдивския футбол: „Вие сте се захванали с нелеката задача да съберете, да обработите и напишете историята на любимото Ви физкултурно дружество „ЛОКОМОТИВ” – Пловдив. Задачата е трудна – но не неосъществима. Написаното до сега подсказва, че Вие сте на правилния път и вече скоро ще му се види краят. Дерзайте! …

Добрата ми и искрена дружба през годините с покойния БОРИС БЕЛКОВ – БУЧО потвърждава, че и двамата сме работели за любимите ни дружества – той за „ЛОКОМОТИВ” – Пловдив, а аз за „МАРИЦА” – Пловдив.

Вярвам, че и Борис Белков ще бъде един от заслужилите спортни деятели, намерили място във Вашия труд – историята на физкултурно дружество „ЛОКОМОТИВ” – Пловдив.

Дим. Христев

гр. Пловдив,

22 април 2010г.”