Христо Попов бил уважен и по време на юбилейните чествания на Локомотив Пловдив. През 1966г., по повод на т. нар. 30-годишнина на клуба, той фигурирал в почетния списък от заслужили за клуба личности (ил. 16, 17).
Илюстрация 16
Илюстрация 17
Ала му било отредено срамното 150-то място!… Впрочем, сигурно било съвсем в реда на нещата и според „духа на времето”: защото непосредствено след него сложили Стефан Паунов и Христо Бъчваров, а пък Иван Лазаров бил чак… 184-ти!?…
Все пак, Ито фигурирал и в друг списък – за награда с отличие от БСФС. А самото му присъствие било особено показателно за идентичността клуба, носещ през 1966г. името Локомотив Пловдив.
Защото Ито прекратил активната си кариера в 1945г. – цели 4 години преди обединението с железничарите. И формално нямал никаква връзка с железничарския клуб. Тоест, ако през 1966г. Локомотив Пловдив бил ЖСК – то името на Христо Попов нямало причина да фигурира в този почетен списък!
Но не било така – напротив. Христо Попов с най-пълно основание следвало да бъде почетен по повод празненствата на Локомотив Пловдив. Което било сторено не само през 1966г., но и десет години по-късно – когато наградили Ито с грамота.
* * *
Христо Попов се радвал на уважение не само от страна на родния си клуб, но и изобщо от пловдивчани. Бил много популярен както заради голмайсторската си слава, така и чрез работата си след футбола. Дълги години отговарял за системата на т. нар. „показни магазини” за плодове и зеленчуци в града. Отговорността, която носел, била много голяма – защото ставало дума за търговия из цялата страна, при това с редки за времето си и ценни продукти – на възможно най-доброто качество.
Най-често можел да бъде намерен в магазина, намиращ се срещу Градската художествена галерия. Не било рядкост при него да идват за разговор и съвет известни играчи, изпратени да отбият военна служба в Ботев и разквартирувани в хотел на Главната улица. Сред тях най-много се откроява името на Георги Аспарухов – Гунди, но също Христо Илиев, Димо Печеников.
Ито бил известен с добряшкото си сърце, бил всякога готов да се отзове или помогне. Знаем например за една затрогваща случка от края 70-те години – когато дългогодишният му приятел и съотборник, легендарният вратар Никола Аров, бил на смъртен одър, рано покосен от рак. Дни преди кончината му бил посетен от Христо Попов, който го запитал как се чувства, дали има нужда от нещо.
Аров отвърнал: „Само едно нещо много бих искал, Ито – страшно ми липсва вкусът на динята…”
„Ами, ще видим, Кольо!”
Но не само бил краят на 70-те години, но още повече – месец февруари. Затова изглеждала абсурдна дори надеждата, че може да се изпълни такова желание. Ала два дни по-късно Христо Попов отново навестил стария си приятел, носейки му пожеланото…
