Неизбежно, дошло време и за края на активната футболна кариера. Донесла го 1945г. Малко преди това обаче Ито напомнил за себе си – и то в съвсем своя стил.
Илюстрация 11
На 16 юни се играл решаващият мач за градското първенство: срещали се вечните съперници Спортклуб и Ботев. По думите на „Отечествен глас”, то игрището било толкова претъпкано, че „никога не е виждало такава публика”. Тя станала свидетел на двата гола на Христо Попов, които осигурили победата на Спортклуб – а с това и поредната титла за клуба от градските първенства. (ил. 11)
Малко по-късно дошъл ред и за Патронния празник – Петровден. Използвайки честването му, едновременно клубът почел своя капитан Христо Попов (както и друг отколешен и обичан играч – Петър Стамболов от току-що присъединилия се Парчевич).
За целта бил поканен наистина специален гост – софийския Левски, който да срещне спортклубци на волейболното и футболно поле. (ил. 12, 13).
Илюстрация 12
Илюстрация 13
Изиграването на тези две срещи се превърнало в истинско зрелище – защото те противопоставили най-силния волейболен и футболен тим на Пловдив срещу един от най-силните такива в страната. Та дори имало и „дублиране”: Иван Лазаров и Христо Бъчваров взели участие и във волейболния, и във футболния мач!…
* * *
Илюстрация 14
Кариерата на Христо Попов и неговият футболен ръст били от такъв мащаб, че не можело лесно да се забравят. Поколения пловдивчани разказвали за „Ито”. Разбира се, името му неизменно присъствало в писмените издания на клуба. Започвайки още през 1948г. и специалния дружески шарж във „физкултурния вестник” (ил. 14).
Илюстрация 15
Именно Христо Попов извел с капитанската лента ветераните на славния спортклубски тим – които на 14 май 1961г. срещнали ветераните на Ботев. Съперникът ги поканил заради особен повод: като част от тържествата по откриване на новопостроения стадион в кв. „Каменица”. (ил. 15)
Както сценарият предвиждал, Христо Попов трябвало да изведе отбора на терена и се включи за максимум десетина минути в играта – все пак бил 50-годишен. Впоследствие щял да бъде заменен на върха на атаката от друг легендарен нападател – Тодор Атлиев.
Но не станало така. Ето споменът на самия Тодор Атлиев, споделен през август на 2006г.: „Стадионът беше изпълнен със запалянковци. Ние и Ботев излизаме на терена, имаше много аплодисменти. Хората, като видяха Ито, започнаха да подвикват името му, той беше любимец.
И уж трябваше да излезе след десетина минути, но въобще не се спря – тича, гони топката, няма и помен да напусне играта!… Стоя отстрани и му казвам: „Ито, хайде стига, вече не си на онези години.”
А той само се подсмихваше. Към края на полувремето все пак се умори и аз го замених.”
