Годината 1944-та рязко и главоломно преобърнала живота на д-р Христо Станев. Новата власт конфискувала почти цялата му собственост, той самият бил лишен от право да практикува. Все пак проявили някакво снизхождение: поканили го да свири в градския оркестър. Ала той отсякъл: „Аз съм свободен човек и не приемам милостиня, нито ще се кланям някому!”
Правейки това, същевременно предприел един жест, чиято символика преплела доблестта и трагизма: закупил кон, каруца – и започнал по своя воля работа в градския екарисаж. Да, той, един от най-именитите личности на Пловдив, обикалял улиците, за да товари животински кости. Ала не само: започнал да го прави гордо изправен на капрата на каруцата – отначало обличайки своите най-представителни костюми!
Тази била волята му: за да блесне как несломим бил неговият дух!
Елена Станева: „Така ни препитаваше татко – събираше кокали на животни – от транжорни, ресторанти, покрайнините. Беше много горд и независим човек, не искаше да превива гръбнак пред никого!
Когато минаваше по улицата – два часа след него не можеше да се диша от вонята. По едно време кобилата, която беше купил, роди жребче – и него водеше, привързано на каруцата.
А вечер, като се върнеше, изкъпваше се и се затваряше, за да свири… По един или два часа. Това бе неговият начин да се спаси от всичко това.
И никога не каза нито една дума на съжаление или оплакване!”
Така издържал своето семейство д-р Станев: лишен от право да практикува професията си, без шанс да бъде допуснат до подобаваща нему работа, той обикалял улиците, за да събира животинските кости. Този бил неговият избор – колкото неизбежен или отчаян – но повече възвисяващ гордостта и свободата на несломимия човешки дух!
Отишъл си сравнително млад, на 66 години. Денят бил 18 август 1974г. – тогава благородното му и щедро сърце спряло своя вървеж.
„Татко бе много рядък, почтен и щедър човек… Май няма вече такива хора… Обичаха го и го уважаваха, а самият той – съвсем скромен. Ето нещо, за което се сещам и което показва що за човек бе: дори три години след като почина идваха хора, негови приятели (той имаше всякакви приятели, независимо от прослойка или етнос), та идваха при нас вкъщи цигани, за да връщат парите, които татко им бил заемал!
Такъв човек бе, такъв спомен остави за себе си – и такова бе отношението, дори когато вече го нямаше!”
P. S. Наред с хотел „Молле” и лицевата част на членска карта към Спортната федерация от 1938г., колажът представя част от отбора на „Спортклуб” през есента на същата година.
Прави, от ляво на дясно са прегърналите се Никола Белков, Аспарух Караянев, Димитър Батинов, Петър Бамбалов, Стефан Паунов и Петър Рангелов.
Под тях са Атанас Тодоров, Христо Попов, Георги Киров.
Клуб на привържениците на „Локомотив” Пловдив.
(Колаж: Владимир Владимиров, текст: Ангел Ангелов)
Айде и аз да се включа по темата за улицата. Понякога си мисля, че има и по важни неща за дискутиране, но в крайна сметка разбрах, че всичко май е въпрос на личен избор и приоритизиране на важните теми всеки сам за себе си. Така, че нямам намерение си казвам мнението точно по този въпрос. Просто ви пожелавам повече оптимизъм и слънчево настроение :)))