Спортклуб Парчевич Славия-Ченгелов Торпедо Локомотив Локо Локо Пловдив Локомотив Пловдив ПФК Локомотив Пловдив Пловдив - това сме ние!
Локомотив Пловдив Спортклуб Пловдив

Избрано Видео

На тази дата: 17 Юни

1974г. Васил Ушев - българин, полузащитник; юноша на Ботев (Пловдив); играл в Димитровград, Локомотив (Пловдив) (1996-пролет, А група), Ботев (Пловдив) (1996/97, А група), Македония (Скопие), Добруджа (Добрич) (1999/00, А група, 2000/01, Б група); Мачове/голове в А група: 25/0; Мачове/голове за Локомотив (Пловдив): 8/0; Дебют за Локомотив (Пловдив): 06.03.1996 срещу Спартак (Пловдив) (1:0)

Новини за Локомотив Пловдив

Локомотив Пловдив

Фенклуб Локомотив Пловдив

Локо портала

Първия мач на българския национален отбор и историческата връзка с Локомотив Пловдив.

Публикувано на 26 Mar 2009 от

Иван Радоев бил роден през 1901г. в София. Кариерата му на състезател преминала в Левски – за който играл между 1918г. и 1931г. По данни на Климент Симеонов (книгата “Футболът в България”), Иван Радоев играел и за пловдивския клуб Рекорд в началото на 20-те години. Той бил и национален състезател, един от единадесетте, изправили се срещу Ирландия на 28 май 1924г. на парижкия ст. “Коломб”. След края на състезателната кариера Иван Радоев се посветил на любимата игра. Той се заел с треньорска дейност, бил активен деятел на Българската национална спортна федерация (БНСФ), водил националния отбор. През 30-те години публикувал на страниците на “Спорт” цикъл от статии, разглеждащи методиката на подготовка на състезателите, тактическите прийоми, физическата натовареност. Впрочем, тези статии звучат изключително модерно и биха правили чест на всяка европейска футболна школа.

Иван Радоев водил националния отбор в осем мача – през годините 1939г., 1942г., 1947г. и 1950г. Активът му от тях бил две победи и шест загуби, с голова разлика 10:18. В качеството си на национален треньор Иван Радоев наблюдавал няколко играчи от нашия клуб с оглед включването им в държавния тим – Христо Попов (през 1939г.), Аспарух Караянев, Димитър Батинов и Иван Лазаров (през 1942г.). Измежду тях Христо Попов записал участие в неофициален мач – на 10 септември 1939г. срещу белградския клуб Югославия (1:0).

Като клубен треньор Иван Радоев постигнал изключителни успехи, повечето от които с Левски София. Той се превърнал в един от най-изявените треньори на клуба – поел кормилото му за пръв път в 1933г. и водил го през общо десет сезона (последния 1951г.). С Левски станал шампион през 1933г., 1946г., 1947г. и 1950г. (последната година под името Динамо). През 1946, 47 и 50г. направил и “дубъл”, печелейки Купата на съветската армия.

След трите “дубъла” обаче, през 1951г. дошъл сравнително слаб сезон за Левски (Динамо) – отборът финиширал на 3-то място в “А” РФГ. Изкупителна жертва станал Иван Радоев, който от 1952г. застанал начело на клуб, определян от тогавашната преса като един от най-добрите извънстолични – Локомотив Пловдив. Работата му дала бързи и добри резултати – Локомотив Пловдив бил водещ отбор за сезона, а в немалко кръгове оглавявал класирането. През септември на 1952г. Локомотив продължавал да бъде водач на “А” група (останалите конкуренти за челото имали и по-малко мачове), ала тогава дошли две поредни загуби. И двете били при гостувания – на Локомотив София (0:1) и Спартак Плевен (1:2). Те дали достатъчен повод на ръководството на Локомотив Пловдив, за да уволни Иван Радоев. Имахме възможност да заснемем интервюта с двама играчи от тогавашния тим на Локомотив Пловдив – Тодор Атлиев и Тодор Бечиров. Ето какво споделиха те, коментирайки уволнението на Иван Радоев. Тодор Атлиев: “С Иван Радоев постигахме успехи: 6-ия или 7-ия кръг бяхме на първо място в „А” група. И какво стана – имахме един Бошев, политически отговорник се водеше…, та не беше свършил още сезонът и той: „Да се уволни!”. И нашите „приятели” уволниха Иван Радоев – а при него имахме най-добри успехи. Уважаваха го всички. И какво стана – взеха го Славия Сф, за един месец обърна отбора и станаха носители на Купата на съветската армия…”

Тодор Бечиров: “За уволнението на Иван Радоев какво да ви кажа – със сигурност не бе поради професионални причини: той беше много уважаван човек, голям специалист. Нещо по политическа линия го отстраниха, нали знаете онези времена…”

Веднага след уволнението от Локомотив Пловдив, Иван Радоев бил привлечен в Славия София (тогава Ударник). За малко повече от месец успял да мобилизира белия тим, спечелвайки Купата на съветската армия (за първенство отборът завършил на 8-мо място от 12 участника).

Впоследствие Иван Радоев работил в Спартак Пазарджик между 1953-57г. През 1957г. обаче се завърнал в Локомотив Пловдив – отборът вече втора година играел в “Б” РФГ. Ето какво било положението на клуба, описано от Иван Радоев – цитатите, които предлагаме, са от негови писмени доклади, съхраняващи се днес в Държавен архив-Пловдив (фонд 1036, оп.1, а.е.57)

“В домакинско отношение отборът сега е в лошо състояние. Липсват долни чорапи и играчите ползуват извънредно скъсани и лоши чорапи, което дава наранявания на краката и несвободно играене. Липсват гуменки и играчите се налага да тренират боси или със скъсани негодни гуменки.” (1 юни 1957г.). “Но, за съжаление, ние трябва да констатираме, че ръководството на организацията ни не е на ниво, което най-очевидно проличава от ежедневието. На организацията липсват елементарните средства за посрещане на ежедневните нужди. Всяка инициатива бива спъвана от липсата на финансови средства. Бюрото на дружеството е в постоянно търсене на финансови средства, по-малко се занимава с другите важни въпроси.” (27 август 1957г.).

През сезона 1957г. Локомотив Пловдив бил сред фаворитите за първо място на Южната „Б” група. Отборът се представял добре и до самия край пазел шансове за върха. Тогава обаче дошъл неочакван срив и Локомотив завършил в крайна сметка 4-ти. На следващата 1958г. година се изиграл само пролетен полусезон – за да се премине към цикъл есен-пролет. Нямало изпадащи отбори от „А” група, нито влизащи от „Б”. Локомотив Пловдив завършил втори в Южната „Б” група – това бил последният сезон на Иван Радоев в нашия клуб. Напускайки, той продължил да тренира още няколко клуба – Берое Ст. Загора, Ботев Враца, Марек Дупница, Ботев Пазарджик. Заради богатата му, разнообразна и успешна кариера той бил удостоен през 1965г. със звание “заслужил треньор”. Земният път на Иван Радоев свършил в лятото на 1986г. – той си отишъл на достолепната възраст от 85 години.

Такова било присъствието на Иван Радоев в българския футбол – от играта му за държавния тим и софийския Левски, през заслугите като национален треньор и всеотдаен деятел, до големите успехи на клубно равнище. Част от тази впечатляваща биография била свързана и с нашия любим клуб – Локомотив Пловдив. Смятаме, че този факт дава основание за заслужена гордост – личност от такъв мащаб би представлявал чест за всеки български клуб. Затова в началото на статията отбелязахме, че Иван Радоев е една от най-авторитетните и значими треньорски фигури изобщо в клубната ни история. Наред с това обаче, смятаме, че той олицетворява и традицията клуба да поверява своя отбор на големи личности. Такива като унгарските специалисти Ласло Клайн (1939г.) и Жорж Солтеш (1949г.). Или като великия Димитър Григоров (между 1960г. и 1966г.). Човек, владеещ седем езика, автор на няколко книги, придобил магистърски степени по телесно възпитание от Женева и по педагогика от Спрингфийлдския колеж, Масачузетс.

За тези хора обаче тепърва ще имаме случаи да говорим. Сега бихме искали да завършим статията, връщайки се в нейното началото – двубоя между България и Ирландия през 1924г. в Париж. Първия изобщо официален мач на нашия национален тим. За трудностите, перипетиите и страстите около него ще оставим да разкажат спомените на друга голяма личност в българския спорт – Димитър Иванов. Първият председател на Българската национална спортна федерация (БНСФ), водач на българските спортисти на Олимпиадата в Париж. Дневникът, който Димитър Иванов водел преди и по време на Олимпиадата, бил публикуван след неговата кончина (през 1935г.) – а част от него фигурира във възпоменателно издание на “Спортен преглед” от 12 юли 1937г. Ще завършим статията си именно така – докосвайки се до трепетните и епични български дни на Олимпиадата, разказани със словата на един човек, имащ изключителни заслуги за родния спорт.

“Подготовката за участието на България в осмата Олимпиада започна за всички организации много късно. БНСФ едва бе просъществувала около 4 месеци, когато тоя въпрос се сложи на масата. На учредителния конгрес на БНСФ бе предадена архивата на учредения през март Олимпийски български комитет, чиято деятелност бе почти спряла. БНСФ прие с ентусиазъм отново мисията на така учредения олимпийски комитет и който, попълнен с членовете на юнашка, колоездачна, бойскаутска, морски сговор, авиаторска организации, пое изпълнението на подготовката за участие в Олимпиадата.

Задачата бе крайно трудна и неблагодарна. За изпращането на около 60 человека в Париж бяха нуждни близо 2 милиона лева! Идеята за участие на България в Олимпиадата не бе узряла нито в спортните среди, нито в обществото, нито в държавата. След усилена пропаганда, спортните среди схванаха нуждата от участието ни, въпреки че имаше и убедени спортисти, противници на участието ни. Те излизаха от гледището, че ние сме още млади в спорта, за да се надяваме, че ще представим достойно спортна България в Париж. Някои предлагаха разходите, които ще се направят за Олимпиадата, да се внесат за стадион, други предлагаха да се изпратят само идейни водачи на спорта и дописници, за да видят и после да осветлят нашето общество. В противовес на тия схващания, Олимпийският комитет и Националната спортна федерация смятаха, че участието ни е наложително, за да се даде един силен тласък на спорта, че въпросът не се слага да пожънем победи, а нашите спортисти, в контакт и съревнование с чуждите, да видят най-висшата организация, да видят и да научат как съперниците им са достигнали най-големите постижения, да видят най-висшата организация на спорта в света. Обществото гледаше апатично на тия усилия. Идеята за Олимпиади и тяхното всесветско значение не му бе познато. Правителството, обаче, схвана важността на участието на България в осмата Олимпиада не само като силен тласък за спорта, но и като първата след войната групова манифестация на нашия народ. То обаче бе спънато в своето желание от някои също апатични и неосветлени за значението на Олимпиадата среди в парламента, и без това малката сума беше преполовена. Опуснати бяха 600,000 лв. вместо 1,200,000 лв. Безспорно, че при бедността на нашата държава и това, което бе дадено, представляваше една много голяма за нея жертва. Това се чувствуваше от всички ни. Направиха се опити да се получи по други пътища нещо от обществото. Обаче, както винаги, и тоя път полученото бе съвсем незначително. Тая така оскъдна сума бе разпределена между организациите: спортна, колоездачна, конен спорт и юнашка. Предварителните разходи по подготовката, екипировката на участниците достигна сумата 100,000 лв. Останаха 500,000 лв.

Националният тим бе съставен от играчи от клубовете Левски, Славия, Тича (Варна), Футбол-клуб. Тренировката му бе поверена на препоръчания от австрийската федерация треньор Нич, интернационален играч от клуба Рапид. Малкото време, с което разполагахме и оскъдните средства за тренировката не позволиха да се развие максимумът, който биха могли да дадат нашите играчи. Тук трябва да добавим, че пречеше нашето чисто българско отрицателно чувство, което ни е карало всякога да се смятаме, че сме достигнали в едно кратко време съвършенството и че повече няма нужда да работим. В националния тим за 18 души се отпуснаха 200,000 лева. А по най-тънката сметка трябваха около 400,000 лева. Ако тръгнахме с тая сума, то бе защото се предвиждаше да се дадат още 120,000 лева от държавата и останалата сума да се дотъкми от поддръжката, която ни бе обещала австрийската федерация, а най-вече защото знаехме, че идеализмът на българина ще надвие материалните несгоди, както това той извърши през войните.

На 13 май футболният ни тим, придружен от представители на областните федерации от Виена, тръгна с параход през Лом за Виена. Тук, във Виена, бе уреден един тренировъчен мач, за да изпитаме силите си с един силен противник. Капитанът на австрийската федерация, който сам лично реди националните австрийски тимове, е прочут със своя талант да проучва противника си и да нагоди така тима, че да използува всяка слаба негова страна. Така стана и с нас. Той вече знаеше от треньора качествата и недостатъците на всеки наш играч, сам дойде предишния ден да види нашите играчи в играта и на всеки от тях турна такъв капак, че и най-добрите ни играчи не можаха да дишат. Поражението бе голямо, но и поуката бе още по-голяма. Това, което търсихме – да изправим някои от грешките си, постигнахме.

На 24 май рано сутринта националният български тим пристигна на източната гара в Париж, посрещнат от представители на олимпийския комитет, пълномощния ни министър и българската колония в Париж. След кратки приветствия играчите бяха настанени в една стара, обиколена с буйна растителност вила в Ньой, чието злокобно име свиваше от мъка и най-коравото българско сърдце. Пътували и настанени в крайна оскъдица и неудобства, играчите от националния ни тим понасяха това със спартанска издръжливост. Парите, които държавата даде, стигаха за най-скромната храна. Те знаеха, обаче, че държавата даде последната си стотинка за тях, но не можеха да разбират защо това общество, което с трепет очакваше победа от тях, остана така безучастно. Една вечер, когато по липса на пари играчите трябваше да гладуват, един от най-младите каза: “Българските богаташи нямат националност! У нас никога няма да се роди един Аверов, че да даде милионите си за подкрепа на националния спорт и издигане на стадион подобно на Атинския!…”

На следния ден пристигналите в Париж футболни тимове бяха събрани на чаша шампанско в залите на Олимпийски комитет. Приветствия и пожелания се изказаха от всички представители. Ромънският представител подчерта величието на своята нация толкова силно, че предизвика един дисонанс в общото настроение. Председателят на Българската спортна федерация взе последен думата: “България е най-младата членка на международната футболна федерация.” С думи, пълни с надежда, той заяви, че България няма амбицията да пожъне победи от предстоящите олимпийски игри. България, върху която лежат моралните и икономически вериги на Ньойския договор, изпрати своите младежи не за победи, а за да зарегистрират, че тя – малката и изтощена България, иска и в това поле наравно с всички културни народи да работи чрез спорта за постигане на великите общочовечески идеали. Председателят на Олимпийския комитет, на шведската, американската и унгарска федерации поздравиха сърдечно представителя на най-младата страна на футбола.

Заредиха се най-после мачовете за първенство в света. Първият рунд свърши с неочаквани поражения за нашите съседи турци, ромъни и сърби. Едно поражение на стадиона Коломб бе равносилно на едно изгубено сражение за честта на младите генерации на един народ. Ехото на националния химн, изсвирен тържествено в началото, замираше срамежливо в края на поражението. Главите на снажните деца, носящи надеждата на цял народ, се навеждаха и като че ли и националният трикольор, подобно на крилото на ранен орел, се свиваше от болка при поражение. Няма, не съществува спорт, който да е по-верен изразител на физическите, морални и граждански качества на един народ от футбола. Стремителност, буйност, нападателен, корпоративен дух, организация, дисциплина, духът на прадедите, всичко, всичко, което изразява мощта и слабостта на едно племе ще видите да изпъкне през борбата на футболното игрище. Знаейки всичко това ние с трепет очаквахме нашия ред. Той дойде!… Съдбата, по жребие, ни постави победители за първия рунд и ние без борба бяхме класирани за втория рунд и само с това ние вече излизахме пред седем държави. Но за да изплатим това нейно благоволение, тя ни нареди за борба с ирландците – майсторите на футбола. Писано бе да се срещнат представителите на две легендарни със своите борби за свобода нации, на две буйни и продължителни воли. В надвечерието на мача, вестниците пишеха: “Ирландците няма да бъдат затруднени да елиминират българите.” Българи от разни градове на Франция бяха дошли да присъствуват. Сърдцата им се свиваха, защото знаеха, че поражението ще бъде още по-страшно от това на нашите съседи. Американският представител казваше на шведския, че няма да дойде на Коломб, а ще отиде на другия стадиум, понеже на първия ще играят българите и играта няма да бъде интересна – ирландците ще си играят с българите. “Какъв смятате, че ще резултатът?” – питаше един току-що пристигнал студент от Нанси. Цигарата, която държеше, трепереше толкова силно, че човек би помислил, че от изхода на тази борба зависеше или цялото състояние, или животът на тоя млад българин. Настроението на всички, които го обикаляха, бе същото – като на войници преди атака.

– Ако се отървем със 7-8 гола пак ще благодарим, – отвърна един. Миналата година ирландците биха френския национален тим. Ирландците бяха спокойни.

Най-после часът, страшният час дойде. Дъхът спря. Нашите се показаха из бетонния тунел, водещ в игрището. Военната музика гръмна “Шуми Марица”. Целият тим, облечен в красивите бои на българския трикольор, със златни лъвчета на гърдите, се спря за миг и като статуи, с гордо вдигнати глави, с поглед, стрелнат в публиката на трибуните, нашите дочакаха края на химна. О, как горди се почувствувахме в тоя момент! “Шуми Марица” ечеше тържествено и смело над стадиона и караше да тръпнат всички ония, които знаеха магическата сила на тоя национален химн. Цялата публика стоеше права, втренчена в младите тела на представителите на най-младия футбол. Силни ръкопляскания изпратиха последните звуци на “Шуми Марица”. Сълзи напълниха очите ни. След толкова мъки и страдания, причинени от същия тоя Ньой, най-после спортната младеж – надеждата на България – наложи да се свири наравно с химните на най-великите народи и химнът на България и звуковете на “Шуми Марица”, които не познават поражение, да долитат до Ньой. Националният ни трикольор се развяваше гордо. Като с някаква магическа сила това знаме и тоя химн върнаха надеждите ни. Ние повярвахме, че ще настане чудото на олимпийските игри, защото същият тоя химн, същото това знаме, познаваха само победи на бойното поле и възкресиха пред нас образите на Люле Бургас, Одрин, Тутракан, Дойран.

Играта почна. Нашите бяха в първите минути смутени и крайно предпазливи. Но когато, благодарение на отличната пасировка и комбинация, те успяха да се доберат близо до ирландската врата, куражът отново се върна у нашите. Борбата се разгорещи. Нашите надминаха себе си. Ирландската врата бе постоянно в опасност. Ирландците, които отначало бяха почнали играта си с едно пренебрежение, се съвзеха. Това направи борбата още по-разярена, като през цялото първо полувреме надмощието бе на страната на нашите играчи.

Ентусиазмът бе неописуем. Резултатът 0:0 бе изненада за всички. И когато това се съобщи по другите стадиони по радиото, мнозина любители на футбола и представители дойдоха на Коломб, за да видят причините на тоя резултат, който не са очаквали. Нашите играчи бяха добили вяра в себе си и когато се свърши почивката, те се хвърлиха с нова стремителност. Борбата се водеше с променливо надмощие на двете страни. Цели тридесет минути тя продължи при отчаяни усилия от двете страни без резултат. Но на тридесетата минута Дънкан, от явно положение офсайд, което положение се призна от всички присъствуващи кореспонденти и арбитри, направи първия и единствен гол. До края борбата се още повече разгорещи. Нашите загубиха хладнокръвието от тая очевидна и фатална за резултата грешка на рефера. Играта свърши при тоя резултат. Председателят на БНСФ контестира направения гол от офсайд и след това, за да е верен на изявленията си, че България не претендира за победи, отказа се от контестацията. Тая постъпка направи дълбоко впечатление на рефера, на журито и ирландците, във възторга си, прегърнаха и разцелуваха някои от нашите играчи.

Ефектът от резултата на тоя мач бе така силен и неочакван, както при една победа. На следния ден всички вестници писаха единодушно за неочакваната красива игра на това здраво племе и признаха, че голът е направен от офсайд. Никога френската преса подир славните ни бойни победи не е писала толкова за България, както след тоя мач, който показа пред портите на Ньой смелостта, издръжливостта и балканската фурия на нашето племе. Никога след войната не се е направило по-голяма пропаганда за българщината и България от тая, която направи българският национален футболен тим в Париж. Ние поздравляваме спортна България с тая победа и пожелаваме на деветата Олимпиада вместо на девето място, спортна България да бъде класирана на първо място!”

Димитър Иванов
Иван Радоев
Спорт 1935г
Спорт 1933г
Спорт 1933г
Спорт 1938г

Оставете Вашият коментар