Сякаш историята се повтаряла. Клубът изглежда повтарял 40-те години – време на оскъдица, ограничения, тегоби. Ала едновременно и години, в които червено-черно-белият клуб отстоявал футболната чест на Пловдив.
Именно тъй станало и в края на 60-те/началото на 70-те години. Макар да нямал свое игрище и търпейки унизителната мизерия на материалната си база, Локомотив Пловдив отново бил лицето на футболен Пловдив.
Макар и с една промяна, историята се повтаряла и при градските съперници. Промяната била в това, че на единия от тях – Левски, без време прекратили футболното битие. Това се случило през 1967г. В нейното лято Левски (от 1947г. преименуван на Спартак Пловдив) бил унищожен, за да се създаде т. нар. Тракия.
Под името Тракия продължавал да съществува другият градски съперник, Ботев. И той продължавал да се радва както на властова грижа (през 1969г. например бил оглавен от секретаря на Градския комитет на БКП), така и на произтичащите отлични материални условия.
Последните се умножили заради заличаването на Спартак Пловдив и последвалото слагане на ръка върху дотогавашната му база. Това бил стадионът „Спартак”, плюс открития през 1965г. работнически спортен център.
Всичко това (два стадиона и един нов тренировъчен комплекс) било на разположение на Тракия. (ил.44-47)