Разбира се, спортът не можел да е изключение от другите обществени области. Ето защо там се случвало същото „скъсване с миналото”.
Още през октомври 1944г. със заповед на министъра на вътрешните работи бил създаден нов върховен орган, администриращ спорта – Централен спортен съвет. Заедно с това било сменено дотогавашното ръководство на Българската национална спортна федерация, а нея самата преименували. И макар първоначално да се запазила абревиатурата БНСФ, то буквата „н” вече означавала „народна”.
Същевременно, отричала се всякаква приемственост с дотогавашната БНСФ. Тя и нейните деятели били наричани в пресата с думи, за които „лоши” е слабо определение. Не, избуявало тъй яростно заклеймяване, сякаш ставало дума за хора и институция, отговорни за най-мерзките престъпления против човечеството…
Впрочем, определението „народен” било слагано поголовно. Като че ли нему се вменявала магична сила да заличава дотогавашното, пораждайки напълно нови неща… Ето, БНСФ станала „народна” и нямала нищо общо с дотогавашната ”фашистка”. Спортните области станали „народни спортни области”, вестник „Спорт” – „народен вестник” „Народен спорт”, спортистите станали „народни спортисти”, а спортните клубове – „народни физкултурни дружества” (самото словосъчетание „спортен клуб” изпаднало в немилост, бидейки свързвано с „прогнилото минало”)
Неминуемо, „новото начало” трябвало да засегне и българските клубове. Ето защо, месец след 9 септември започнало принудителното им обединяване. При което, разбира се, се създавали „нови дружества”.
В годините до 1950г. щели да последват няколко вълни от обединения на клубове. И макар pro forma да било афиширано ново начало (ил. 16-19) – то на практика по-големият клуб приобщавал по-малкия. Това било легитимирано по един-единствен, но достатъчен начин – чрез идентификациите на спортната публика и пресата.
Илюстрация 16
Илюстрация 17
Илюстрация 18
Илюстрация 19
Ще дадем пример с нашия клуб.
Както е известно, през юни 1945г. Спортклуб бил обединен с Парчевич. Първоначално името било „С. П. 45” – естествено, „ново дружество”.
Само че през август 1946г. то било наречено от един пловдивски вестник по следния начин – „Любимецът на пловдивската спортна публика, безспорно най-добрият тим в цяла Южна България от десетина години насам.”
Е, очевидно нямало как едно „ново дружество”, „основано” преди година, да има десетгодишна биография!… Очевидно, вестникът директно визирал Спортклуб – най-добре класирал се представител на Южна България в Националната дивизия за сезон 1938/39г., единствен представител на Южна България в Националната дивизия през сезон 1939/40г., първенец на Южнобългарската футболна дивизия (съставена от 8-те най-силни тима на Южна България) през сезон 1940/41г., един от двата най-добре класирали се клубове от Южна България в държавното първенство за сезон 1941/42г., най-добре класирал се клуб от Южна България в държавното първенство за сезон 1945г. (полуфинал).
Два пъти финалист (1940г., 1942г.) и един път полуфиналист (1946г.) в шестте дотогавашни издания на турнира за Купата.
Смятаме, че е очевидно: „С. П. 45” не бил „ново дружество” – макар формално именно така да бил представян. Въпреки новото си име и нов формален статут, Спортклуб бил идентифициран като самия него от страна на един пловдивски вестник, а и от тогавашната преса изобщо (разбира се, и от своите собствени привърженици).
Но не само към Спортклуб била изявявана такава идентификация. По същото време това можело да се види и при други измежду големите български клубове. Въпреки модифицираните им или изцяло променени имена, те продължавали да бъдат припознавани (от спортната публика и пресата) като тях самите.
Защото промените, които търпели, били промени във формата: имената им били сменяни или модифицирани, обединявали ги с различни по-малки клубове, получавайки статут на „народни физкултурни дружества”, обвързвани били с ведомство или профсъюз – ала всичко това били промени във външната форма, „на повърхността”.
Действително обаче, в дълбочина, те оставали същите клубове, защото запазвали своята спортна същност. А именно: запазвали същия представителен отбор и същите привърженици.
Ето защо, благодарение на запазената спортна същност, някои измежду големите български клубове били идентифицирани като тях самите – въпреки вменените им и променящи се формални белези (статут, име).
Изтъкваме това положение при някои от големите клубове във втората половина на 40-те години, защото то би могло да се отнесе и към други типове спортни организации.
По този начин стигнахме до август на 1948г. Изглежда е време да обсъдим случилото се тогава. Всъщност не – крайно време е то да получи своето критично осмисляне.
