И тъй, през септември 1937г. Националната футболна дивизия станала окончателен факт, а на 17 октомври се изиграл първият й кръг.
Дивизията обхванала 10-те отбора, които се представили най-добре за изтеклия сезон. Те били определени от върховния орган, администриращ футбола – Централния футболен комитет при Българската национална спортна федерация.
Определянето на 10-те члена на Националната дивизия станало на квотен принцип, базирайки се върху класирането в местните първенства за 1936/37г. Така, от София се включили 4-ри отбора (първите четири от І-ва дивизия на града), от Варна – 2 отбора (първите два в градското първенство) и по един отбор (първенеца на Спортната област) от Русе, Пловдив, Ямбол и Бургас.
Тези десет учредители на Националната дивизия били: Левски, ФК13, Шипка и Славия от София; Владислав и Тича от Варна; Левски Русе, Ботев Пловдив, Георги Дражев Ямбол и Черноморец Бургас.
Титлата в дебютния сезон била извоювана от Тича Варна. (ил. 6, 7)
Илюстрация 6
Илюстрация 7
Националната дивизия, популярна с умалителното си прозвище „нацдивизията”, била посрещната възторжено от футболните привърженици. В голяма степен тя оправдала възлаганите очаквания. За съжаление, живяла кратко – едва три сезона. През 1940г. се разпаднала, най-вече заради несъгласието на софийските клубове да се намали броят им в дивизията (към онзи момент 6 от общо 10-те).
Освен 10-те клуба, които учредили дивизията, в нея извоювали право да встъпят и други клубове. Това били през 1938г. АС23 и Спортклуб Пловдив (на мястото на изпадналите Георги Дражев от Ямбол и Ботев Пловдив), а през 1939г. – ЖСК София (на мястото на изпадналия Черноморец Бургас; другият изпадащ – Шипка София, запазил мястото си в дивизията, спечелвайки Царската купа).
Трябва да се каже, че членуването на един клуб в нацдивизията носело огромен престиж за него. Безспорно, това бил елитът – отбраното общество на българския футбол. С две изключения (Шипченски сокол Варна и Спортклуб София), в дивизията през трите й сезона членували всички държавни първенци, излъчени по предходната турнирна система, както и всички финалисти за държавно първенство. В нея участвали и всички носители на Царската купа, плюс финалистите в турнира.
От друга страна, чрез нацдивизията футболът извън София придобил нови измерения – той се превръщал в общоградски въпрос. Извънстоличните тимове започвали да фокусират все по-голям обществен интерес върху себе си – те били схващани като представители на своите градове в задъханата и интригуваща надпревара на дивизията.
По този начин футболните битки, в които отборите встъпвали, носели двойна отговорност – чрез тях се отстоявала не само клубната чест, но и онази на града (ил. 8-11).
Илюстрация 8
Илюстрация 9
Илюстрация 10
Илюстрация 11
Впрочем, казаното най-добре се илюстрира от „състезанието”, което през есента на 1937г. си устроили кметовете на Ямбол и Бургас – кой щял да предостави по-добри условия за тима, само и само градът да има нацдивизионен представител. А в Пловдив вторият домакински мач на Ботев бил уважен от кмета Божидар Здравков и пом.-кмета Димитър Щиплиев. (ил. 12-14)
Илюстрация 12
Илюстрация 13
Илюстрация 14
Но не само „първите хора” на градовете все повече се изкушавали по футбола. Дивизията, особено в дебютния й сезон, предизвикала голям интерес сред цялата спортна публика. Оттук дошло още едно нейно следствие: заради многото мачовете из страната, българската спортна публика непосредствено опознала играчите на елитните тимове. Те ставали все по-известни, дотогавашните звезди засияли с нов блясък.
Този разпален интерес на българското общество намирал проявление в пресата. Почти нямало вестник, който по някакъв начин да не отрази борбите в Националната дивизия. А специализираният „Спорт” отделял огромно внимание на нацдивизията: помествайки анонси за предстоящия кръг, репортажи от всеки мач, снимки, анализи на играта на тимовете, динамика на класирането в дивизията, обръщал внимание на игрови стилове, изявени състезатели, рефериране, публика.
