Спазвайки традицията да поднася значима историческа информация, loko-pd.com отправя взор към гостуванията на българския национален отбор. Правим го, защото схващаме мисията ни насочена не само към Локомотив Пловдив – а и осветляваща слабо познати, но всякога достойни за уважение страници от историята на родния футбол.
Вече сме отдали дължимото на годишнини от най-важните събития: 85г. от основаването на Българската национална спортна федерация – БНСФ (декември 2008г.), 85г. от първия официален мач на националния отбор (май 2009г.), 100-годишнината на българския футбол (юли 2009г.).
При това, loko-pd.com бе единствената трибуна, отбелязала тези най-важни годишнини! (Факт, който намираме за премного скръбен, та да носи някакво удовлетворение…)
Днес, използвайки гостуването на България на „Уембли”, породило очаквания за многохилядна българска подкрепа – ще разкажем за може би най-внушителния десант в бяло-зелено-червено.
Илюстр. 1
Илюстр. 2
Илюстр. 3
Била зимата на 1969г. На 10 ноември предстояло гостуване на България на Полша – квалификация за Световно първенство. В първия мач, на 15 юни 1969г., поляците били сразени с 4:1 в София – който мач откроил блестящия талант на Христо Бонев. Русокосият младеж изработил първия гол, който дълго щял да се помни: слаломирал през няколко защитници на противника, за да забоде топката в мрежата. На следния ден пресата не пестяла възхитата си към Бонев, а в авторитетния „Футбол” Гавраил Стоянов озаглавил репортажа си „Играта на Бонев – атракция на модерния футбол”.
В следващата световна квалификация пловдивчанинът отново бил решителната фигура за националния отбор – отбелязвайки за равенството 1:1 в Ротердам (22 октомври).
На дневен ред дошъл и реваншът във Варшава. Поляците били решени на всичко за победа – която щяла да им донесе не само две точки, но и отчасти изличи унижението от онова 1:4. Ала мачът бил ключов и за българите – и това породило огромен интерес към него.
На 10 ноември 1969г. българската футболна публика организирала такъв десант, който нямал равен на себе си дотогава. А и все още не е задминат! Предлагаме живописния разказ на „Футбол” – чиито вълнуващи думи пресъздават онова незаслужено забравено събитие.
Именно то удържало крепък българския дух – защото пътуването до Варшава донесло злощастно 0:3.
* * *
„От загубата сега ни боли. Но тя не може да изтрие приятните вълнения, които изживяхме от срещата с хилядите нашенци, залели полската столица в неделната утрин…
Варшава осъмна стресната от това българско „нашествие”. Стотици бяха автобусите и леките коли с български контролни знаци – от София, от Благоевград, от Русе, Пазарджик, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Силистра, Враца… Хиляди бяха ония, които слизаха от тях или от влаковете и потегляха въодушевено с високо вдигнати национални трибагреници, с трикольорни лентички на реверите към Стадиона на десетилетието. Срещахме цели семейства, виждахме цели трудови колективи от различни предприятия в страната. В една от групите зърнахме и позната фигура на стария ветеран, първият капитан на националния ни отбор след 9 септември 1944г. Стою Недялков, развял над главите голямо трицветно знаме. До него крачеше бившият национален играч Лазар Христов. По-нататък се поздравихме с бившия футболен съдия Йордан Таков. Потоци от българи, изминали хиляди километри, бързаха към стадиона, за да бъдат при своите в трудното изпитание, което им предстоеше…
Установи се, че за мача във Варшава бяха дошли 8500 българи. Видяхме ги на три блока, компактно окупирани от тях. Радостни, развълнувани, те развяваха стотици знамена и скандираха призивни слова, издигаха насърчителни плакати. Толкова много български флагове не бяхме виждали досега и на наш стадион! Стадионът онемя и в оня момент, когато при изпълнението на българския национален химн осем хиляди уста запяха „Мила Родино”. Спонтанно, мощно, гордо и непринудено – така, както не се е пяло дори и на националния стадион „Васил Левски”. Тръпки полазваха по всички ни. Те се усилиха, когато видяхме и капитанът на българския отбор Иван Димитров да си бърше очите, въпреки че протоколът в този момент изискваше да стои неподвижно…
Полски колеги споделиха с нас, че присъстват за пръв път на такъв затрогващ, непреднамерен ритуал. Да, това бе един достоен за уважение, възхитителен пример! Българската публика намери начин да създаде и на такова далечно място настроение за борба, за всеотдайност, за непримиримост. Жалко, много жалко, че ония, за които бе предназначено всичко това, не се реваншираха, останаха длъжници. Люксембург – ето случай да се издължат!”
