Това, което представяме тук, датира от почти самото начало на пловдивския футбол. Попаднахме на него случайно – но като всяка случайност, то има своето очарование и (сякаш) закономерност… Доколкото всеки, който иска и търси, вглеждайки се надълбоко – бива обречен да открива все нови неща, инак изплъзващи се от обичайния, повърхностно–делничен поглед.

Прочее, смятаме, че сме открили най-ранния измежду познатите „футболни графити” на Пловдив. Той датира отпреди… 90 години!
Това е внушителна във времето дистанция. И като че нейната сериозност изключва да сме попаднали на някакво „лекомислено и модерно” (по правило загрозяващо!) „писане по стени”. Не, не за това става дума в случая. Макар че: защо да е било по-различно тогава, преди девет десетилетия?
Та нали страстта към играта, вречеността на любимия тим, приятелството, което свързвало първите играчи и деятели – това остава непреходно изобщо за футбола. И преди девет десетилетия, пък и в сегашните години… Огънят на тази страст е жив!…

Но нека хвърлим светлина върху „главния герой” на днешната статия.

Литературните източници не са разточителни за неговите ранни години: знае се, че е роден в 1887г., а още младеж постъпва в столичното Военно училище. През юнкерските години избуяли характерните му енергия, пламенност и страст – заради които връстниците започнали да го именуват „Силата”.
По-сетне Димитър Иванов намерил ярко проявление на воинския си талант. Той участвал и в трите величави, но гибелни войни за национално обединение – във всяка като офицер на първа боева линия, окичвайки се с няколко ордена за храброст.

Както е знайно, договорът от Ньой наложил унизително осакатяване на победоносната българска войска. Мнозина офицери се видели принудени да дирят други житейски пътища пред себе си. Димитър Иванов не се очаквало да бъде сред тях – отличните качества, които показал през войните, му предвещавали бляскава военна кариера. Ала зовът на обществения дълг се оказал надвишаващ примамливата слава на военното поприще: Димитър Иванов по своя воля напуснал армията, за да се посвети всецяло на дейността си като обществен водач.
Той бил сред немногото свои съвременници, които прозрели същността на спорта, както и онова благо за българската нация, което можел да окаже. Ето защо Димитър Иванов се отдал с неукротима страст на общодържавното спортно обединяване. През 1923г. Българската национална спортна федерация станала факт, а него посочили за единодушен неин водач.

Илюстрация 1

Роден бил на 21 април 1911г. в Новата махала – отстояваща току в полите на Трихълмието (ил.1). Детските футболни стъпки направил из някой от многобройните махленски отбори, а вече като юноша встъпил в Спортклуб.

Уви, угнетяваща немота владеела над родния клуб! Тя многократно се утежнила след земетресението от 1928г., отнело най-насъщното условие за съществуване – клубното игрище… Нерадостните материални условия прогонили мнозина измежду спортклубските чеда. Сред тях бил и Христо Попов – който на 20-годишна възраст преминал в Ботев.

Трябва да откроим тежестта на сторената жертва – защото онези времена изисквали, щото всеки младеж да защитава цветовете на клуба от своя квартал. Това било въпрос на дълг!…

Впрочем, още неколцина от талантливите спортклубски юноши щели да последват за кратко Ито. През 1933-35г. в Ботев били Георги Киров, Аспарух Караянев и Атанас Тодоров, в Марица – Васил Вапцаров, в Парчевич – Петър Рангелов.

Илюстрация 2

От 1935г. обаче постепенно всички спортклубски чеда, увлечени от харизмата на Климент Гичев, се завръщали в родния тим. Христо Попов, макар и дотогава играещ като нападател, заел уязвимото за отбора място на централен защитник. Там се справял също тъй добре – снажен, изключително добре сложен, със силен удар и отлична техника (ил. 2).

През 1937г. в България е основана Национална футболна дивизия. Тя съществува до 1940г., когато държавното първенство се подновява по предходната система на преки елиминации.

През 1948г. е въведена Републиканска футболна дивизия – посочена за напълно ново начало. Тоест, тя била смятана (или поне обявявана) за толкова различна от Националната дивизия, че не можела да се явява неин продължител.

Такава била външно-пропагандната страна. В чисто спортен аспект обаче, между Националната и Републиканската дивизия съществували пет абсолютни съвпадения:

• еднакви мотиви за въвеждане;
• еднакъв брой на отборите;
• еднакво определяне на участниците в дебютния сезон;
• еднакво разпределение на сезона, вкл. конкретните месеци – октомври/юли;
• еднакъв регламент на състезанията, вкл. отчитане на головото делене.

На фона на петте спортни съвпадения имало една (относителна) спортна разлика между Националната и Републиканската дивизии. И двете се попълвали чрез турнир на първенците от по-долното ниво – но за Националната дивизия бил в преки елиминации, а през лятото на 1949г. в единна група (последвана от баражи).

Тъй както това са всички спортни критерии за сравнение, то изводът е само един: Националната и Републиканската дивизии са тъждествени от спортна гледна точка. Между тях няма спортна разлика.

Месец август е. Дойде началото на поредното държавно футболно първенство. По традиция, в предхождащите дни погледът бе насочен към равносметка от досегашните шампионати, актуализиране на статистики за клубовете, „вечната ранглиста”.

Както е общоприето, днешната „А” Професионална футболна група започнала именно през август своя живот. По-точно, това станало на 19 август 1948г., когато Централният футболен комитет при Народния физкултурен съюз учредил Републиканска футболна дивизия.

Години наред това положение бе общовалидно и естествено само по себе си. Ала досегашното му безкритично приемане – „по инерция” – все още не е аргумент в полза на неговата състоятелност. Нито означава, че то не може да се оспори.

Напротив. Десетилетното представяне на 1948г. като начална за българската футболна дивизия може да бъде дълбоко и сериозно разклатено. При това с лекота. Защото са налице солидни, красноречиви аргументи в полза на същинското начало на българската футболна дивизия.

Върху тази назряла историческа проблематика се фокусира настоящият текст.

На 31 май 2011г. си взехме последно сбогом с Йордан Делев

Роден през 1932г., бащината му къща се намира на знаменитата ул. „Митрополит Панарет” – петдесетина метра я делят от пл. „Понеделник пазар”.

Естествено, от малък се врича във вярност на Спортклуб – не само защото клубната канцелария стои на метри от дома му; но още затова, че на също хвърлей, но в другата посока, са долепените къщи на Караяневи, Белкови и Паунови – които семейства дали общо шестима играчи за първия отбор, както и няколко членове в управата на Спортклуб!

Ала все пак не футболът станал голямата страст на Йордан Делев. Това бил друг спорт, баскетболът – комуто посвещава целия си живот. Първоначално като състезател, а впоследствие и дългогодишен треньор. Заради треньорската си дейност получава двете най-високи за времето отличия: златен и сребърен медал на БСФС.

През 80-те години встъпва в ръководството на Локомотив Пловдив. Заема длъжността  зам.-председател, участвайки в организирането през 1986г. на т. нар. 50-годишнина на клуба.

Йордан Делев бе сред личностите, свързани институционално с Локомотив Пловдив, които подкрепиха със своите подписи Възванието да се възстанови автентичният ранен летопис на клуба.

Днес чувстваме дълга да почетем неговата памет. Бихме искали да сторим това, предлагайки вероятно последното му интервю. То бе заснето в неговия роден дом, на 12 декември 2010г. – броени дни преди „Черно-бялата Коледа”. Макар много трудно подвижен (бе претърпял операция на счупения си крак), Йордан Делев заяви твърдо решение да дойде на историческото за обичния клуб събитие. Уви, ден преди „Черно-бялата Коледа” бе повален от висока температура и се оказа невъзможно да присъства – за което неколкократно сподели съжалението си…

За последен път разговаряхме около 10-ти март. Седмица по-рано бях минал през дома му, за да оставя текста на Възванието, както и копие от учредителния протокол на Спортклуб. Той бе много развълнуван от предстоящото възстановяване на справедливостта, говорихме отново за Спортклуб и събитията в края на 40-те години.

Именно тази е и темата на интервюто, което сега предлагаме. Негова съкратена версия (заради разбираемите ограничения във времето) бе излъчена на „Черно-бялата Коледа”.

Впрочем, цялостното времетраене на разговора приближава час и половина. Тук подбрахме онези пасажи, които ни се сториха най-ценни: както за личностите или открояващите се моменти от ранната история, така и по отношение възстановяването на историческата правда.

В разговора участва и Георги Леков. Нему трябва да изкажа голяма благодарност за контакта с Йордан Делев, но и изобщо за разностранната помощ през последните години.

Роден в 1938г., отново на броени метри от пл. „Понеделник пазар”, той като дете става спортклубец. И как би могло да е различно: не само заради рожденото място, но още повече, че е син на бай Христо, легендарният домакин на клуба за близо 20 години (както с името Спортклуб, така и впоследствие като С. П. 45, Славия, Славия-Ченгелов, Торпедо и Локомотив).

Именно бай Христо Леков е човекът, заради чиито находчивост и дързост през октомври 1949г. била спасена екипировката на отбора – но за това мисля вече е писано. Впоследствие, през 50-те години, той встъпва във футболната секция на клуба. Голямата му болка били годините из „Б” група… Уви! Бай Христо не могъл да доживее завръщането в елита на любимия отбор с червено-черно-бели цветове!…

Прочее, днес бихме искали да огласим последното интервю на Йордан Делев – а чрез това изкажем нашата признателност за помощта, която ни оказа и за оня плам, с който се включи в нашето дело – за да ни подкрепя и насърчи.

Нека бъде светла паметта му!

Д-р Христо Станев

Почти в самото начало на улица „Отец Паисий”, на номер 9-ти, се намира домът, в който живял един от най-обаятелните и харизматични пловдивчани отпреди 1944г. Името му е Христо Станев.

Роден на 20 октомври 1907г. в Пловдив, той произхождал от две уважавани фамилии: баща му Димитър Гребенаров бил известен лекар, неговата майка, Пенелопи, била от семейство Ракаджи.

Ала своеобразен бил пътят, който съдбата избрала за малкия Христо: тъй като сестрата на майка му не можела да има свои деца, той бил осиновен от нейното семейство. Казвала се Елена Ракаджи – Станева, била омъжена за Андон Станев.

Роден в Клисура (родственик на Хр. Г. Данов), той още на 9 години останал сирак – цялото негово семейство било избито в Априлското въстание. След Освобождението се установил в Пловдив, за да се превърне в една от най-именитите фигури на града: съосновател на Пловдивската популярна банка и пръв председател на управителния й съвет, сред основателите още на електрическата компания „Въча” и реномирания в-к „Юг”.

Заедно със съпругата си учредили фондация „Елена и Андон Станеви”, която построила в Клисура трапезария за безплатно хранене на учениците и финансирала най-изявените от тях.

(В дарената от фондацията сграда днес се помещава кметството на града, а една от улиците носи името „Елена и Андон Станеви”).

Семействата Гребенарови и Станеви се свързвали и другояче. С тяхната обща инициатива и средства през 1911г. бил построен един от архитектурните символи на Пловдив – прочутият хотел “Молле” (по проект на италианския арх. Марио Пернигони).

Ул. Отец Паисии

в-к Борба

За да разкажем как се стигна до това откритие, за неговата ценност и онази изненада, която носи – нужно е да тръгнем по стъпките на времето.

* * *

През 1931г. бил обнародван Закон за физическото възпитание на българската младеж, а през декември 1933г. публикували и Правилника за неговото приложение. Съгласно изискванията, спортните клубове трябвало да имат съдебни регистрации като юридически лица.

Така, всеки клуб подготвил документация относно пререгистрирането си, която внасял в съответния окръжен съд. Сред най-важното в клубната документация били протоколите от учредителните събрания. Ставало дума обаче за заверени от клубовете преписи, а не оригиналите.

По този начин през 1934г. в окръжните съдилища на българските градове били обособени папки с документация на всеки спортен клуб. Впоследствие те се съхранявали в съдебните архиви, а не в териториалните структури на Държавен архив.

Ето защо, тяхното съществуване досега не бе известно – поне не и на екипа на loko-pd.com (доколкото липсваше публична информация за съществуване на тези папки с документи за пловдивските клубове).

В края на миналата година обаче, Окръжен съд Пловдив предава своя архив на местната Териториална дирекция „Държавен архив”. По щастливо стечение на обстоятелствата този факт достигна до нас (наистина случайно, защото смятахме, че познаваме всички документи от онзи период, съхранени в Държавен архив, а вероятността за внасяне на нови преценявахме като минимална).

Тъй или инак, този бе пътят, по който стана известен преписът на протокола от обединението между Атлетик и Караджа (ил.1, 2, 3, 4). Смятаме неговата ценност за изключителна – тъй като той разкрива имената на основателите на нашия клуб. Разбира се, част от учредителите са добре познати, за някои разполагаме и със снимки от същото време (Климент Гичев и Христо Сталевски от Атлетик).

Илюстрация 1

Илюстрация 2

Илюстрация 3

Илюстрация 4

Онова, което обаче истински изненадва – то е датата на обединителното събрание: 25-ти, а не 26-ти юли 1926г.! Тъй като това е въпрос от най-голяма значимост, длъжни сме да му отделим подобаващо внимание.

Защо е толкова важен този „липсващ“ елемент от нея. Защото именно той дава абсолютна яснота относно защо буквата „Л“ в емблемата ни е с тази форма, а не като тази на „Левски“ София примерно.

На колажа по-долу може да видите имено емблемата на „ЖСК-Левски“, а от двете и страни тези на СК „Левски“ Пловдив и тази на „ЖСК“ Пловдив. Както ясно се вижда емблемата на „ЖСК-Левски“ представлява един своеобразен съюз между двете емблеми на клубовете ЖСК и Левски, които през 1944 година се обединявад под името „ЖСК-Левски“. В емблемата са преплетени „Л“-то на СК „Левски“ Пловдив с „крилете и котвата“ на „ЖСК“ Пловдив.

Една година по-късно, клуба се преименува на „Локомотив“. СК „Левски“ Пловдив се отделя отново в самостоятелен клуб, но „новият“ „Локомотив“ запазва емблемата на „ЖСК-Левски“ предвид това, че първата буква от наименованието му отново е „Л“.

През 1948 година тази емблема претърпява малка стилизация, която може да видите на другите колажи в раздела за емблемата на Локомотив Пловдив където формата на „Л“-то е изчистена почти до формата в която блести на днешния герб на Локомотив Пловдив.

Специални благодарности на Владимир Владимиров, който изготви този материал.