Тогавашната дата била 22 април 1912 г., преизчислено по нов стил – 5 май 1912 г. На пловдивски терен съперници били отборът на френския колеж „Св. Августин”, посрещнал сборен тим от най-добрите състезатели на София.

Самият клуб „Св. Августин” бил учреден малко по-рано – на 16 март, като това бил и първият му официален („външен”) мач. Дотогава различните класове на колежа играели футболни срещи помежду си. За възникването на клуба „Св. Августин” научаваме от учредителния протокол, възстановен през 1934 г. по спомени на основателите и съхраняващ се днес в „Държавен архив” – Пловдив. (ил. 1-5)

Илюстрация 1

Илюстрация 2

Илюстрация 3

Илюстрация 4

Илюстрация 5

Самият междуградски мач, както и неговият отзвук, са описани в архива на „Св. Августин” със следните слова:

 „5 май 1912 г. първи футболен мач между сборен отбор от най-добрите играчи на 3 софийски гимназии и Софийския университет (предвождан от господата Наумов и Диамандиев) срещу колежа “Св. Августин”, победен на артилерийските казарми.

Генерал Иванов, консулите на Франция, Италия и т.н., присъстваха там, заедно с повече от 3000 зрители, заразени от ентусиазма на играчите, които, предвождани от фанфарите на “Св. Августин” се върнаха в града, където тържествено се честваха победителите-софиянци.

6 май 1912 г. Празникът на Св. Георги изведе колежаните навън, в града, развеждащи софийските футболисти до обед, когато бе определено тяхното заминаване. На гарата те за последен път са приветствани от колежаните. Отец Херман, който предната вечер официално бе изслушал от господин Наумов пречките и спънките в неговото дело, го окуражи отново, поздрави го и го препоръча на господин Илия Бобчев, който би пледирал за каузата на спорта пред своя брат, министъра на Народното просвещение.

Софиянци, очаровани от приема на колежа и от краткия си престой в Пловдив, ни поканиха на всяка цена на един голям мач, който ще се състои на празника на розите (Петровден) – сборен отбор от най-добрите от нас плюс техния елит, първо срещу немците, а после и срещу румънците в един първи по рода си междубалкански мач.

7 май 1912 г. С ентусиазирани писма софийските спортисти (Борис и Никола Шаранкови и др.) искрено благодарят на колежа за топлото посрещане и за този незабравим престой, който се оказва събитие от първостепенна важност за спорта в България, първата решителна крачка, осигуряваща окончателния успех на това дело в страната.

8 май 1912 г. Мачът ентусиазира колежа и града за футбола. Нестор Несторов, изваден по време на мача поради контузия и още същата вечер провъзгласен от отец Жерве за капитан на нашия отбор, е достатъчно възстановил се, за да тренира първия тим при артилерийските казарми във времето, определено за разходки.” („Държавен архив” – Пловдив, фонд 186, опис 1, архивна единица 31. Статията е написана на френски език. Преводът е от Ангел Ангелов, редактор – Любомир Карагитлиев.)

Илюстрация 6

Мачът между „Св. Августин” и сборния софийски тим завършил с убедителна победа на гостите – 5:0! От него доскоро бе известна само една снимка – с отлично качество, тя показва двата тима преди срещата. (ил. 6) На нея можем да идентифицираме и някои от участниците, например Стефан Наумов – в средата на горния ред с костюма – треньор по футбол, следвал в Италия, през 1912 г. е учител по гимнастика в Първа мъжка гимназия София (впоследствие загива при Чаталджа).

Личат още и братята Шаранкови от София – на горния ред, седми от дясно на ляво е защитникът Николай (впоследствие загива в Балканската война) , а на втория ред втори от дясно на ляво е централният нападател Борис.

Съвсем наскоро обаче имахме късмета да попаднем на неизвестни синмки от първия междуградски мач. Щастието ни се усмихна дори толкова, че снимките са не само от игрова обстановка, не само на тях личи добре публиката (напр. дама в бяла рокля с бяло чадърче за предпазване от слънцето) – но по снимките може да се установи и мястото, където мачът се е играл!

Макар архивът да упоменава „артилерийските казарми”, то изглежда, че става дума за грешка – плацът не е на артилерийските казарми, а на друго военно формирование. Тъй или инак, предстои да дадем публичност на тези фотоси – и заедно с това да изкажем надежда, че „игрището” на първия междуградски мач следва днес да почетем с нарочна паметна плоча.

Поне това дължим на онези дръзки първопроходници отпреди век!

Става дума за фотография, поместена в модерното за времето си списание „Аз знам всичко”. По всяка вероятност, тя би могла да се окаже, ако не първата – то сред първите футболни снимки, публикувани изобщо в българската преса. Със сигурност е най-ранната, до която екипът на сайта е попадал.

Снимката е публикувана на 11 май 1914 г., представяйки „игрите на футболния клуб, който има своето игрище вдясно от шосето за Княжево.”

Времето на публикуване и обяснителният текст ограничават хипотезите за клуба, фигуриращ на снимката. Според нас, това не бил могъл да е друг, освен Славия София.

По същото време в града съществуват само няколко клуба (ФК13, Футбол клуб, Раковски, Любен Каравелов, Славия). От друга страна, „шосето за Княжево” е в района на Славия (основана край Руски паметник), а и единият от тимовете носи бял екип.

Най-сетне, косвено потвърждение на нашата хипотеза дава друга снимка, публикувана 10 години след коментираната. Този път на нея конкретно е посочено, че става дума за игрище „Славия”. Струва ни се, че сградите, виждащи се в дъното, са сходни на двете снимки.

Разбира се, макар да не можем да сме изцяло сигурни – предпочитаме да предоставим тази фотография на днешните „бели” привърженици. С пожелание за впечатляващ и наситен със събития вековен юбилей!

Илюстрация 1

Илюстрация 2

Месец остава до финалния мач за Купата. На 16 май 2012 г. любимият ни тим ще встъпи в битка за единственото отличие, липсващо в клубната витрина. Използваме наситените със страст и очакване дни дотогава, за да припомним всички предходни двубои, в които Локомотив оспорвал Купата.

Впрочем, първият ни изобщо финален мач на национално равнище не бил за Купата. Ала цената му не стояла по-ниско: защото победителят спечелвал място в Националната футболна дивизия. За нейното попълване се провеждал нарочен турнир между първенците на отделните спортни области. Именно в него Спортклуб достигнал финалния мач, бидейки първенец на Пловдивска спортна област. Срещу му заставал победителят на Софийската, АС23.

Огромни очаквания фокусирал този сблъсък – и не само в София, представлявана от най-елитния си клуб, един от стълбовете на тогавашния спорт. Дори по-напрегнато било във втората столица – защото „любимецът на пловдивчани” олицетворявал надеждите градът да има достоен представител в елита след отпадането на Ботев още в дебютния сезон.

Денят бил 18 септември 1938 г., игрището – „Юнак”. В един епичен мач АС23 заслужено надделял с 5:3 (4:0 на полувремето). Ала пловдивчани възхитили българската спортна публика с несломимия си дух, специално изтъкнат от пресата. Това доблестно представяне идвало и заради разпалената подкрепа на привържениците – както „Спорт” отбелязал в репортажа си, „хиляди души от трибуните започнаха да окуражават снажния тим на гостите”. (ил.1-4)

Илюстрация 1

Илюстрация 2

Илюстрация 3

Илюстрация 4

Втората статия за турнирните двубои срещу Левски посвещаваме на друг паметен мач. Била есента на 1957г., Локомотив Пловдив за втори пореден сезон играел в „Б” група. Екотът от изненадващото сгромолясване все още кънтял из Пловдив – присъствието на Локомотив във втора дивизия представлявало зашеметяващ факт. И как няма! Та нали ставало дума за клуба, който, тръгвайки от 1938г. бил неизменният фаворит на Пловдив. Безпрецедентната му за родния футбол хегемония се проявявала и на национално ниво: тимът с червено-черно-бели цветове бил единственият сред пловдивските, който от 1938г. неизменно представлявал своя град в елитната дивизия!

Девет поредни сезона, от 1938г. до пропадането през 1955г. – никой клуб в града не познавал такова отстояване футболната чест на Пловдив в елитната група!

И още. Независимо от системата, по която държавният шампионат се провеждал – преки елиминации или единна група, за тези 17 години от 1938г. до 1955г., Локомотив само веднъж не успял да извоюва участие в държавното първенство! Никой пловдивски клуб дори не се доближавал до това постижение – най-близо стоял Ботев, имащ за същия период шест неучастия в борбите за държавната титла.

Него припомня в обзорна статия Димитър Попдимитров. Той е съвременник на самия мач, впоследствие става шампион с Левски Сф през 50-те години, а по-късно се превръща в най-авторитетния български футболен историк и статистик.

През есента на 2003г. Д. Попдимитров споменава за този мач, както и изобщо за сблъсъците Локомотив Пд – Левски Сф за Купата. (ил. 1, 2)

Илюстрация 1

Илюстрация 2

Следващият от тези двубои е не по-малко интригуващ. Фазата е полуфинална – но всъщност това е „финал преди финала”. Именно такава била преценката на „Народен спорт”: защото класата на другите два тима обещавала почти сигурна Купа за победителя от този полуфинал.

Годината е 1946г., двата клуба вече носят новите си имена: „С. П. 45” и Пощенски спортен клуб „Левски”. Пловдивският тим с черно-бяло-червени цветове достигнал в победоносен марш до този етап на турнира. В две последователни домакинства са отстранени Ботев Горна Джумая (дн. Благоевград) с 8:1, а на четвъртфинала – „Л. Б. 45” Бургас с 2:0.
Левски Сф среща повече трудности: в предварителния кръг побеждава с 3:2 в Дупница, на осминафинала следва домакински разгром над Работник Харманли със 7:0, но гостувайки във Видин на Бенковски синият тим „едва победи с 1:0” („Народен спорт”).

Илюстрация 3

Според предварителната програма полуфиналът за Купата трябвало да се играе в Пловдив. Няколко дни преди него обаче, Народният съюз за гимнастика и спорт премества мача в София. (ил. 3)
Следва остра реакция на „С. П. 45”, както и на цял спортен Пловдив – вследствие на което двубоят е отново определен за пловдивски терен.

Денят бил 28 април 1946г. Навъсените облаци, сгъстявали се цял предиобед над Пловдив не спрели многолюдния поток към игрището. Когато реферът дал началото, 10 000 души претъпквали всяко свободно място, за да наблюдават мача на сезона. Тях не съумял да възпре и проливният дъжд, рукнал току при почване на двубоя. Именно с думи за впечатляващата пловдивска публика започнал репортажа си „Народен спорт”: „Въпреки проливния дъжд, днешната полуфинална среща за купата на Червената армия бе предизвикала грамаден интерес и мачът между софийския ПСК Левски и местния СП 45 бе наблюдаван от 10,000 души.

СП 45 започва добре, но скоро гостите се налагат и отбраната на Пловдив е принудена да вади три поредни корнера, които не са използувани. Играта се задържа пред вратата на СП 45 за известно време. Пловдивци се организират и следват слизания и към двете врати. След 10-та мин. пощенци се налагат и стягат в обръч СП 45, но нападателите на софиянци пропущат неколкократно. Едва в 29-та мин. след фаул отбраната на Пловдив отбива, но Аргиров посреща и със силен удар, въпреки намесата на вратаря, открива – 1:0 за ПСК Левски. Високата игра на СП 45 е още по-разстроена от силния вятър. В 39-та мин. Хранов докопва топката и с далечен шут покачва резултата – 2:0 за ПСК Левски. При това положение завършва първото полувреме.

След почивката домакините правят няколко слизания, които са разбити от добрата отбрана на пощенци. Гостите скоро взимат инициативата, но Ласков, след като на два пъти пропуща, в 19-та мин. дриблира умело и подава на Аргиров и за трети път разклаща мрежата на домакините. Въпреки това, СП 45 не губи надежда и организира добре напредванията си, но Соколов днес варди добре вратата си. Играта за известно време се пренася към вратата на домакините. Към края на мача, СП 45 прави усилия поне за почетен гол, но не успява.” (ил. 4, 5)

Илюстрация 4

Илюстрация 5

Така завършил този полуфинал. Левски Сф заслужено надделял, изправяйки се в пряк сблъсък за Купата. Думите на „Народен спорт” се оправдали: мачът в Пловдив бил наистина „нещо като финал”. На самия финал Левски Сф не срещнал съпротива от Черноломец Попово – пред 15 000 на ст. „Юнак” победил с 4:1.

Илюстрация 6

Колкото до пловдивчани, те отново изявили непримиримия си дух – борейки се докрай, въпреки отчайващия резултат. Отново проявила всеотдайността си и пловдивската публика – нея проливният пролетен дъжд не могъл да възпре, за да подкрепя своите любимци!
Ликовете на тези единадесет мъже е запечатала една снимка, току в миговете преди започване на мача. (ил. 6).

Това, което представяме тук, датира от почти самото начало на пловдивския футбол. Попаднахме на него случайно – но като всяка случайност, то има своето очарование и (сякаш) закономерност… Доколкото всеки, който иска и търси, вглеждайки се надълбоко – бива обречен да открива все нови неща, инак изплъзващи се от обичайния, повърхностно–делничен поглед.

Прочее, смятаме, че сме открили най-ранния измежду познатите „футболни графити” на Пловдив. Той датира отпреди… 90 години!
Това е внушителна във времето дистанция. И като че нейната сериозност изключва да сме попаднали на някакво „лекомислено и модерно” (по правило загрозяващо!) „писане по стени”. Не, не за това става дума в случая. Макар че: защо да е било по-различно тогава, преди девет десетилетия?
Та нали страстта към играта, вречеността на любимия тим, приятелството, което свързвало първите играчи и деятели – това остава непреходно изобщо за футбола. И преди девет десетилетия, пък и в сегашните години… Огънят на тази страст е жив!…

Но нека хвърлим светлина върху „главния герой” на днешната статия.

Литературните източници не са разточителни за неговите ранни години: знае се, че е роден в 1887г., а още младеж постъпва в столичното Военно училище. През юнкерските години избуяли характерните му енергия, пламенност и страст – заради които връстниците започнали да го именуват „Силата”.
По-сетне Димитър Иванов намерил ярко проявление на воинския си талант. Той участвал и в трите величави, но гибелни войни за национално обединение – във всяка като офицер на първа боева линия, окичвайки се с няколко ордена за храброст.

Както е знайно, договорът от Ньой наложил унизително осакатяване на победоносната българска войска. Мнозина офицери се видели принудени да дирят други житейски пътища пред себе си. Димитър Иванов не се очаквало да бъде сред тях – отличните качества, които показал през войните, му предвещавали бляскава военна кариера. Ала зовът на обществения дълг се оказал надвишаващ примамливата слава на военното поприще: Димитър Иванов по своя воля напуснал армията, за да се посвети всецяло на дейността си като обществен водач.
Той бил сред немногото свои съвременници, които прозрели същността на спорта, както и онова благо за българската нация, което можел да окаже. Ето защо Димитър Иванов се отдал с неукротима страст на общодържавното спортно обединяване. През 1923г. Българската национална спортна федерация станала факт, а него посочили за единодушен неин водач.

Илюстрация 1

Роден бил на 21 април 1911г. в Новата махала – отстояваща току в полите на Трихълмието (ил.1). Детските футболни стъпки направил из някой от многобройните махленски отбори, а вече като юноша встъпил в Спортклуб.

Уви, угнетяваща немота владеела над родния клуб! Тя многократно се утежнила след земетресението от 1928г., отнело най-насъщното условие за съществуване – клубното игрище… Нерадостните материални условия прогонили мнозина измежду спортклубските чеда. Сред тях бил и Христо Попов – който на 20-годишна възраст преминал в Ботев.

Трябва да откроим тежестта на сторената жертва – защото онези времена изисквали, щото всеки младеж да защитава цветовете на клуба от своя квартал. Това било въпрос на дълг!…

Впрочем, още неколцина от талантливите спортклубски юноши щели да последват за кратко Ито. През 1933-35г. в Ботев били Георги Киров, Аспарух Караянев и Атанас Тодоров, в Марица – Васил Вапцаров, в Парчевич – Петър Рангелов.

Илюстрация 2

От 1935г. обаче постепенно всички спортклубски чеда, увлечени от харизмата на Климент Гичев, се завръщали в родния тим. Христо Попов, макар и дотогава играещ като нападател, заел уязвимото за отбора място на централен защитник. Там се справял също тъй добре – снажен, изключително добре сложен, със силен удар и отлична техника (ил. 2).

През 1937г. в България е основана Национална футболна дивизия. Тя съществува до 1940г., когато държавното първенство се подновява по предходната система на преки елиминации.

През 1948г. е въведена Републиканска футболна дивизия – посочена за напълно ново начало. Тоест, тя била смятана (или поне обявявана) за толкова различна от Националната дивизия, че не можела да се явява неин продължител.

Такава била външно-пропагандната страна. В чисто спортен аспект обаче, между Националната и Републиканската дивизия съществували пет абсолютни съвпадения:

• еднакви мотиви за въвеждане;
• еднакъв брой на отборите;
• еднакво определяне на участниците в дебютния сезон;
• еднакво разпределение на сезона, вкл. конкретните месеци – октомври/юли;
• еднакъв регламент на състезанията, вкл. отчитане на головото делене.

На фона на петте спортни съвпадения имало една (относителна) спортна разлика между Националната и Републиканската дивизии. И двете се попълвали чрез турнир на първенците от по-долното ниво – но за Националната дивизия бил в преки елиминации, а през лятото на 1949г. в единна група (последвана от баражи).

Тъй както това са всички спортни критерии за сравнение, то изводът е само един: Националната и Републиканската дивизии са тъждествени от спортна гледна точка. Между тях няма спортна разлика.