Днес, използвайки гостуването на България на „Уембли”, породило очаквания за многохилядна българска подкрепа – ще разкажем за може би най-внушителния десант в бяло-зелено-червено.

Илюстр. 1

Илюстр. 2

Илюстр. 3

Била зимата на 1969г. На 10 ноември предстояло гостуване на България на Полша – квалификация за Световно първенство. В първия мач, на 15 юни 1969г., поляците били сразени с 4:1 в София – който мач откроил блестящия талант на Христо Бонев. Русокосият младеж изработил първия гол, който дълго щял да се помни: слаломирал през няколко защитници на противника, за да забоде топката в мрежата. На следния ден пресата не пестяла възхитата си към Бонев, а в авторитетния „Футбол” Гавраил Стоянов озаглавил репортажа си „Играта на Бонев – атракция на модерния футбол”.
В следващата световна квалификация пловдивчанинът отново бил решителната фигура за националния отбор – отбелязвайки за равенството 1:1 в Ротердам (22 октомври).

На дневен ред дошъл и реваншът във Варшава. Поляците били решени на всичко за победа – която щяла да им донесе не само две точки, но и отчасти изличи унижението от онова 1:4. Ала мачът бил ключов и за българите – и това породило огромен интерес към него.
На 10 ноември 1969г. българската футболна публика организирала такъв десант, който нямал равен на себе си дотогава. А и все още не е задминат! Предлагаме живописния разказ на „Футбол” – чиито вълнуващи думи пресъздават онова незаслужено забравено събитие.
Именно то удържало крепък българския дух – защото пътуването до Варшава донесло злощастно 0:3.

* * *

„От загубата сега ни боли. Но тя не може да изтрие приятните вълнения, които изживяхме от срещата с хилядите нашенци, залели полската столица в неделната утрин…
Варшава осъмна стресната от това българско „нашествие”. Стотици бяха автобусите и леките коли с български контролни знаци – от София, от Благоевград, от Русе, Пазарджик, Пловдив, Варна, Бургас, Сливен, Силистра, Враца… Хиляди бяха ония, които слизаха от тях или от влаковете и потегляха въодушевено с високо вдигнати национални трибагреници, с трикольорни лентички на реверите към Стадиона на десетилетието. Срещахме цели семейства, виждахме цели трудови колективи от различни предприятия в страната. В една от групите зърнахме и позната фигура на стария ветеран, първият капитан на националния ни отбор след 9 септември 1944г. Стою Недялков, развял над главите голямо трицветно знаме. До него крачеше бившият национален играч Лазар Христов. По-нататък се поздравихме с бившия футболен съдия Йордан Таков. Потоци от българи, изминали хиляди километри, бързаха към стадиона, за да бъдат при своите в трудното изпитание, което им предстоеше…
Установи се, че за мача във Варшава бяха дошли 8500 българи. Видяхме ги на три блока, компактно окупирани от тях. Радостни, развълнувани, те развяваха стотици знамена и скандираха призивни слова, издигаха насърчителни плакати. Толкова много български флагове не бяхме виждали досега и на наш стадион! Стадионът онемя и в оня момент, когато при изпълнението на българския национален химн осем хиляди уста запяха „Мила Родино”. Спонтанно, мощно, гордо и непринудено – така, както не се е пяло дори и на националния стадион „Васил Левски”. Тръпки полазваха по всички ни. Те се усилиха, когато видяхме и капитанът на българския отбор Иван Димитров да си бърше очите, въпреки че протоколът в този момент изискваше да стои неподвижно…
Полски колеги споделиха с нас, че присъстват за пръв път на такъв затрогващ, непреднамерен ритуал. Да, това бе един достоен за уважение, възхитителен пример! Българската публика намери начин да създаде и на такова далечно място настроение за борба, за всеотдайност, за непримиримост. Жалко, много жалко, че ония, за които бе предназначено всичко това, не се реваншираха, останаха длъжници. Люксембург – ето случай да се издължат!”

Освен това, в този раздел може да намерите полезна информация за всички други длъжности в клуба – през кои годинии от кой са били заемани.

Таблицата със статистическите данни за играчите, поддържа сортиране, така, че възможно най-лесно да намерите търсената от Вас информация.

Информацията ще се обновява в края на всеки сезон и при по-сериозни промени в състава на Локомотив Пловдив. Екипа на loko-pd.com се надяваме да намерите новия раздел за полезен и удобен за ползване!

Първоначално процесът бил шеметен: основавали се все нови и нови клубове. В Пловдив, например, през началото на 20-те години имало около 20 клуба! Сега са четири – и то при положение, че днешният град превъзхожда неколкократно тогавашния като площ и население.

Постепенно “махалото отишло в другата посока” – клубовете започнали да се обединяват помежду си. Събирайки своите сили, те жадували просперитет за спортното движение. Отвъд това, имало чисто практическа причина за сливанията: огромното количество клубове осуетявало възможността всеки да разполага с игрище. Градските общини не можели да заделят толкова пространство, та да удовлетворят всеки клуб в това отношение.

По този път ставало така, че обединението на два съседстващи клуба започвало да използва дотогавашното игрище на единия от тях. Игрищата били установявани в района на съответния клуб и с течение на времето се превръщали във важен фактор. Там представителният отбор не само тренирал и играел, но там се събирали и децата от квартала – игрището постепенно ставало цитаделата на клуба: неговото сърце и храм, обграждано от “концентричните кръгове” на живеещи наоколо привърженици. Тези “кръгове” се разпростирали до границата със съседния спортен клуб – оттам нататък започвали улиците и махалите на тамошните привърженици (имащи за средище тяхното клубно игрище).

По такъв начин бил “парцелиран” футболен Пловдив в края на 20-те и началото на 30-те години: всеки клуб обхващал своя част от града, там били неговите привърженици, а клубното игрище се оказвало пулсиращото сърце, сливало в едно клуб, привърженици и територия.

* * *

Преди да бъдат изградени първите игрища в Пловдив, клубовете ползвали най-подходящите за футбол места – армейските плацове. В самото начало на 20-те години футбол се играел на плаца на 21-ви пехотен полк (днес там е ст. “Пловдив”), 9-ти пехотен полк (днес там е х-л “Санкт Петербург”), артилерийските казарми (намирали се в местността “Гладно поле”).

Впрочем, през 1923г. на плаца на артилерийските казарми бил изигран и първият баскетболен мач в Пловдив.

Тъй като игрищата изисквали обширно място, то първите от тях, подобно на армейските плацове, били разполагани в покрайнините на града. Най-ранните пловдивски игрища, съградени през 1923-24г., били “Колежа” – на спортния клуб на френския колеж (днес там е ст. “Хр. Ботев”) и “Тракийска слава” (намиращо се северно от колодрума, принадлежащо на едноименния клуб).

Всеки клуб настоятелно се заемал да построи свой дом и така игрищата се множали: към 1925г. игрища вече имали Победа, Марица, Кубрат, Атлетик.

Трябва да се подчертае, че игрищата били създавани благодарение на ентусиазма и всеотдайността на клубните членове. За целта се начинавали нарочни инициативи, подпомагащи финансово градежите – различни томболи, вечеринки, дарения от частни лица. От страна на Пловдивската община съдействието се изразявало в отпускане на терени, а също и в позволението клубните членове да отбиват градската си трудова повинност на своите игрища.

Модернизацията на стадион „Локомотив” и обособяването на място за агитката открои необходимост да се именува новият сектор. Традицията сочи, че по световните стадиони секторите носят имена, свързани с географското положение или с историята на съответния клуб (населено място).
Оттук изборът на име за новия сектор на стадион „Локомотив” бе очевиден. Повече, той бе и единствено справедливият – а в известен смисъл и най-„наболял”.

Карта за Трибуна Бесика

Именно за това избрахме и Трибуна Бесика за име на новия сектор, който ще бъде построен на нашия стадион и на мястото, от където най-запалените фенове на Локомотив ще наблюдават срещите на любимия отбор. Емблемата на Трибуна Бесика вече гордо седи и на картите, които може да закупи всеки за достъп до този сектор.

Както бе оповестено в края на 2009г. нашият град – Пловдив, стои на пето място „по старост” в света и на първо в Европа. Да, пловдивчани живеем в най-стария европейски град. Сякаш обаче все още не правим достатъчно, щото да сме на висотата на историческото предизвикателство и гражданския дълг, произтичащи от горния факт…

От друга страна, проучванията на множество учени уверено посочват местността Лаута като място на едно от ключовите поселенията на бесите. Преди 3 500 години те са обитавали днешната Лаута. Именно бесите дават името на Пловдив, чиято транскрипция ползваме сега – „Пулпудева” („град при езерото”).

За бесите – нашите предци, може да прочетете в края на статията, където сме поместили материал, обхванал най-важната историческа информация. И все пак, не бихме пропуснали да подчертаем, че става дума за най-изявеното тракийско племе, гордите и дръзки воини, чиито части правели чест на римските легиони! Бесите били още и жреци, пазители на Светилището на Дионис в Родопа планина.

Именно тези хора, нашите предци, заселили днешната местност Лаута, давайки тласъка за живот на гордия ни хилядолетен град. Именно в тази местност гордо се издига домът на нашия клуб. И именно затова неговият нов сектор прие най-прилягащото му име – „Трибуна на бесите” („Tribuna Bessica” на латински).

Правейки това, ривържениците на Локомотив Пловдив целим много повече от жеста да отдадем почит на нашите славни предци. Отвъд този задължителен мотив, ние се надяваме да насочим вниманието на пловдивската общественост към великото минало на града, стимулирайки сходни стъпки в тази посока. Бихме се присъединили към тях с радост!
А този ни стремеж е не само идеалистичен, но го смятаме за осъществим – имайки предвид репутацията и общественото присъствие, които има нашият клуб. Клубът, който днес единствен защитава пловдивската футболна чест сред българския елит, клубът, който още преди десетилетия бе наречен „пловдивския любимец”.

Най-сетне, именуването на „Трибуна Бесика“ става в момент, когато погледите на българското общество все повече се обръщат към миналото – този крепител на нашата идентичност, извор на светли примери за родолюбие, които вдъхновяват българските сърца!

Прочее, нека честитим раждането не просто на нов сектор в любимия стадион. Нека с това запалим онази патриотична искра, която да осветява бъднините на нашия Локомотив, на хилядолетния ни град и свидното Отечество!

Със смелост, вяра и чест – гордо напред, Трибуна Бесика!

Кратка история на древното селище в Лаута, неговите жители и приносът им за изграждането и историята на град Пловдив

1. „Плоската могила” в Лаута.

Първичният Пловдив е открит и очертан от праисторика ст.н.с. Петър Детев около Трихълмието, в посока към „Лаута „. За съжаление това до днес е малко известно. Противно на романтичната, но твърде наивна идея, основаването на Пловдив не е свързано с любимото на всички пловдивчани Трихълмие, летоброенето му не започва нито с Евмолпия, нито с Тримонциум, дори не с Филипополис. Защото Трихълмието разказва с пълна сила за античната история, но носи в себе си само един енеолитен опит, твърде малко за праисторията на града. Защото Пловдив е с над 8000 годишна история, а гаданията кога (?!) се превърнал от селище в град са вътре, а не вън от историята на неговото съществуване. Защото чуждоземните критерии не са създадени, за да работят с такава древност. Защото Пулпудева съдържа в себе си Тримонциум, Евмолпия, Филипополис, а не обратното.

Най-старото постоянно селище на територията на днешния Пловдив била „Плоската могила“ („Ясътепе I“) в кв. Филипово. Разстила се в двора на сегашното предприятие „Текстилни влакна“ до Брезовско шосе. То е важно доказателство за пътя на първите постоянни заселници в долината на Марица. Сондажни разкопки и проучвания на П. Детев разкриват ред археологически паметници и определят абсолютната дата (с метода С14) на възникването му. Днес, то е силно повредено, всякакви грижи за неговото проучване или поне опазване, са преустановени и така Пловдив се е самолишил от по-точни данни и факти за собственото си летоброене……. Невъзможността да го проучи, принудило П. Детев да се насочи към следващата във времето праисторическа могила, (цялостното й разкопаване доказа, че тя е отпочнала съществуването си през късния неолит, около 1000 години след основаването на „Ясътепе I“, кв. „Филипово“….. Появата на селищната могила „Ясьтепе II“ в кв. „Лаута“ е особено важна. Красивият, но сложен за усвояване ландшафт на местността, с прочутите седем хълма и пълноводната Марица били сериозни препятствия. С второто селище отбелязваме и факта, че за пръв път на територията на днешния град, другият му бряг бил заселен. Няколкократно изоставяно и възобновявано селището е активен участник във всички следващи епохи, чак до Първата българска държава. Селището било сигурен участник в основаването на тракийския град Пулпудева. То даде хиляди паметници в естествената им среда, съхранявани в Археологическия музей на града. Напълно запазена е параферналия към антропоморфен култ посветен на домашното огнище и жената, негов пазител. Тази „свещенатрапеза” от късния неолит, която вече показвахме, е съпроводена от огромна скулптурна галерия с над 400 предимно женски фигурки. Тяхното присъствие в две праисторически епохи – Късен неолит и енеолит, говори за устойчивостта на изповядвания култ. През тракоримско време, когато Филипопол преживял невиждан разцвет и благоустройство, селището било превърнато в светилище. Изготвеният архитектурен план за неговото възстановяване, намерил място в програмата на ОНС Пловдив за 1300 годишнината ни, но смъртта на П. Детев и последвалите събития осуетиха това родолюбиво начинание.

Така през бронзовата епоха на територията на днешния Пловдив водели едновременно съществуване „Ясътепе I“ от кв. Филипово и „Ясътепе II“ при кв. Лаута. Можем ли да приемем, че двете селища са съществували самостоятелно, без връзка помежду им, заради 3-4 км-овото разстояние и една водна преграда? Или в контекста на широко обсъдените тук промени в живота на траките през бронзовата епоха ще да е започнало съвместно строителство на големия тракийски град на бесите, който познаваме под името Пулпудева.

2. Пулпудева – градът на бесите

Възникване на Пулпудева

Пулпудева бил най-големият и стар бески град. Неговата драматична съдба, сполетялите го по-късно многократни опожарявания, опустошения, разрушения, не сломили живота в него. Красотата му, подобно на феникс, възкръснала и по римско време, когато го нарекли и Тримонциум.
Беското име на града, чиято транскрипция (слава богу) ползваме днес е Пулпудева. В превод от проф. Кирил Влахов – ГРАД ПРИ ЕЗЕРОТО. Състои се от тракийската дума „пулпо“ – сиреч езеро или блато и „дева/дава“, т.е. град.

Как така първото име на града ще е При езерото, Езерен град?! Та къде е това езеро? Някога имало ли е естествено езеро в Пловдив? Къде е било то? Защо нищо не знаем за него? Избрах най-обикновения път за това пътешествие назад в далечното минало. Ето имената на старите махали на Пловдив, останали ни от турско време. „Кумру гьол “ махала (езеро на гургулиците) е започвала от Католическата махала до кв. „Лаута „, където се е намирало праисторическото селище „Ясътепе II“, още едно – „Гьол“ махала – в началото на Асеновградското шосе… Така че „гьолища “ в Пловдив доскоро съвсем не липсвали. И пак питаме: къде е това изпарило се езеро? Сведенията от по-древни времена, достигнали до нас сочат, че Марица, многократно по-пълноводна и буйна от днешната, опасвала Трихълмието. Трудно ли е да се досетим, че дори днес едно такова корито, продължаващо по тогавашното течение, пак би направило езеро от махалите, които и до ден днешен лежат значително под нивото на терена. Какви са били размерите на това езеро ?А спомня ли си някой за Белащенската река, която идвала откъм Родопите покрай „Лаута „, за да се влее в (езерото на) Марица. И до брега на която възникнало през късния неолит и просъществувало с хилядолетия, току до днес, праисторическото селище „Ясътепе II“в кв. „Лаута „.

3. Забравеното културно наследство от Лаута.

Галерията "Ясътепе II"

Репдорукция на домашния олтар

Къснонеолитна идолна пластика

Къснонеолитната идолна пластика е прилежно документирана в основаната именно по това време селищна могила „Ясътепе II“, в кв. „Лаута“, гр. Пловдив. Няма другаде такова средоточие на (предимно женски) скулптурки, създавани със стотици на едно място в продължение на стотици години. Тази галерия от глинени фигурки говори за високата устойчивост на религиозните вярвания. Разкопките през 1980 г. добавят още 40-ина скулптурки от същата колекция, открити при довършителни разкопки на „Ясътепе II“, в кв. „Лаута“. Тя започва с две изящни мраморни статуетки на мъж и жена. Описанието на тези артефакти се намира в дневника от разкопки провеждани през 1980 г. от ст.н.с. П. Детев.

Свещената трапеза през късния неолит от селищната могила „Ясътепе II“ в кв. „Лаута“, Пловдив.

По местонамиране свещената трапеза е лежала в пълния си вид край огнището и вероятно е била домашен олтар.

Ето как изглежда сега мястото дало толкова много за историята на града ни!

Днешни дни

4. Бесите

Римските автори описват с много силни краски храбростта на бесите, тяхното себеотрицание и решителност да защитават независимостта на родината и свободата си.

„BESSI, BЕSSOI са тракийски етноним засвидетелстван многократно в античното римско литературно наследство и и епиграфските паметници. У античните автори преобладават сведенията за походи, сражения, поражения и победи: тематиката еднозначно внушава военната сила и капацитет на бесите, техните сурови нрави и свирепост за да се обяснят пораженията и да се внуши значимостта на победите, не бива да се пренебрегва фактът, че в историописа за бесите, пък и за траките авторите представят гледната точка на техните политически врагове. Опит да се погледне с други очи към врага може да се намери най-вече у Тацит (Ann., IV, 47 sqq.). който не скрива възхищението си от издьржливосгта на бесите в стремежа им да запазят свободата си и човешките си права по отношение на онова, което си остава и до днес най-скъпото за човека – правото му да се грижи за бъдещето на своите деца.”

„Власт и социум в Римска Тракия и Мизия”
Маргарита Тачева

худ. Димитър Петров

Автори: Ангел Ангелов, Владимир Владимиров, Христо Панджаров

На 26 юли 2010г. се навършват 84 години от рождението на нашия клуб. В жежкия понеделник на 1926-та година людете от Караджа и Атлетик слели своите свободни воли, създавайки Пловдивски Спортклуб.

Прегърнал трите цвята – червено, черно и бяло, той бил представителният клуб за ІV-ти район: най-обширния и най-древен район, историческото сърце на Пловдив.

Спортклуб носел своето рождено име до 1944г. След преврата от 9 септември властта на няколко пъти променяла името му, обединявайки го с няколко клуба. Вследствие на последното от обединенията, от 1951г. насам Спортклуб живее с настоящото си име – Локомотив Пловдив.

Ала Спортклуб трябвало да изтърпи не само промяна на името или принудителни обединения. Такава намеса властта след 1944г. оказала върху всички български клубове.

Спортклуб обаче се отличавал от тях. Не само, защото през 40-те години бил най-многобройният български клуб според картотекираните привърженици. А защото нему новата власт не просто наложила имена и обединения – но и вменила фиктивна биография.

Спортклуб бил въдворен в „биография”, звучаща абсурдно – но имала официален статут и налагана десетилетия наред като единствено възможна. До степен, щото дори името Спортклуб било почти забравено!

След падането на режима обаче се намерили хора (легенди на клуба!), които тръгнали да възстановяват историческата истина. Днес, навлизайки в юбилейната 85-та годишнина на Локомотив Пловдив, следва отново да им отдадем заслужена признателност. Въпреки напредналата си възраст те имали куража и енергията да тръгнат срещу наслояваната с десетилетия лъжа. Лъжа, с която израснали поколения локомотивци и чиито метастази постепенно надживяваме.

И краят на които вече се вижда!

*  *  *

Ще отбележим днешната годишнина от основаването на Локомотив Пловдив чрез един колаж. Той преплита множество личности, изявявайки основателите на клуба, неговата историческа приемственост, хората, опълчили се срещу вменената биография.

Започваме с Христо Николов (в ляво на колажа). Той е човекът, комуто дължим днешната ни емблема. Но не само това. Христо Николов е създателят и на две предходни емблеми – онези от 1939г. и 1945г.

До него, отляво, стои изправен  Георги Гичев (облечен във вратарски екип). Юноша на Спортклуб, той застанал на вратата на представителния отбор през 1943г. Впоследствие Георги Гичев се превърнал в един от най-именитите спортни журналисти на Пловдив за всички времена. Човек, който не криел обичта си към Локомотив Пловдив. Негови са знаменитите думи: „Аз не мога да си представя да си пловдивчанин и да не си от Локото.”

Цитатът вземаме от издадената през 2001г. книга на доц. Владимир Янев „Ние сме за Локо Пловдив” (в средата на колажа).

В нея той цитира и разказа на Иван Дионисиев за Климент Гичев (в средата на колажа, прав, с фрак и папийонка): „…като инкасатор беше подвижна трибуна на Локото. Събира парите, пише квитанциите и надълго и нашироко обяснява всичко за отбора – кой на какъв пост играе, какви качества има. Ентусиаст!”

Да, велик ентусиаст бил Климент Гичев! Едва 19 годишен, играч на Атлетик, той бил сред людете, които на 26 юли 1926г. създали Спортклуб. Играл за представителния отбор до началото на 30-те години, впоследствие той станал негов треньор, организатор – „сърцето и душата” на клуба.

Човек, който през 50-те години бил известен като „подвижна трибуна на Локото”…

До Климент Гичев, долу в ляво на колажа е Иван Лазаров. Неговото име е достатъчно познато, за да трябва да го представяме. Но му дължим поне няколко думи заради онова, което представлявал за Локомотив Пловдив десетилетия наред: състезател на отбора цели 16 години (1938-54г.), впоследствие негов старши треньор (1962г.), пом.-треньор в края на 60-те години, треньор в юношеската школа през 70-те.

Под неговите грижи израснали играчи като Николай Курбанов, Аян Садъков, Едуард Ераносян, Георги Йорданов.

През пролетта на 2004г. Иван Лазаров, заедно с друг легендарен играч – Петър Събев (ляв защитник между 1947-54г.), започнали да публикуват във в. „Локо Пловдив” поредица статии. Избрали твърде красноречиво заглавие за нея – „Фалшифицираната история на Локомотив”. Ето думите, с които представили първата статия от поредицата: “Това са спомените на първите футболисти, положили началото на ПФК “Локомотив” Пловдив. Техните записки показват, че историята на клуба има две линии – първата, т. нар. железничарски (работнически) футбол, а втората – “професионалния” футбол под тепетата.

Спомените за раждането на легендата “Локомотив” Пловдив са на Иван Лазаров, Христо Бъчваров, Атанас Тодоров, Петър Събев-Маймуна и са събрани от Борис Белков-Бучо (също един от първите футболисти). Някои от тях вече не са между живите, но тяхната следа в сърцата на черно-белите не може да бъде изтрита от времето.”

За публикациите във в. „Локо Пловдив” Иван Лазаров и Петър Събев ползвали откъси от изданието „70 години Спортклуб” на Борис Белков (горе в дясно на колажа). Това бил човекът, който след падането на режима през 1989г. най-енергично оглавил усилията на спортклубци да възстановят изконния летопис на любимия клуб.

Борис Белков играл 12 сезона за Спортклуб, от 1937г. до 1949г. Впоследствие той останал неизменно близо до него, следейки мачовете му вече под имената Торпедо и Локомотив.

След 1989г. Борис Белков захванал множество инициативи, щото да бъде възстановена истината за ранните години на любимия клуб. Най-значимото му дело било през 1996г. Тогава той написал и самостоятелно издал книга, съдържаща около 60 страници. Нейното име е „70 години Спортклуб”.

Ето с какви думи започва тя: “Целта на настоящите спомени е да опровергая част от неверните данни, отпечатани в книги, вестници и списания и да запозная настоящото и бъдещото поколение с истината и историята на СПОРТКЛУБ Пловдив.”

В своето издание Борис Белков разказва за най-ранните години на Спортклуб, за това, че той живее в днешния Локомотив Пловдив, прилага много снимки, на които подробно описва участниците и конкретното събитие.

Най-красноречиви и най-вълнуващи са думите, с които завършва своята книга. Ето тези думи: “В заключение, ще ми се да кажа, че с настоящите записки целя доколкото мога да отстраня фалшивите данни, изнасяни по книги, вестници и списания и посоча верните исторически данни за времето преди 1949г. и да докажа, че Славия-Ченгелов е съучредител с Локомотив на ДСО „Енергия“,  следователно на днешния Локомотив. …

Ето защо, несправедливо, неетично и неморално е да се премълчава името на Спортклуб, който в продължение на повече от едно десетилетие последователно е представял Пловдив в Държавното първенство и Държавната купа.

Пишейки настоящото съм твърдо убеден, че бъдещото поколение спортисти и спортни деятели ще наберат сили и кураж да възстановят историческата истина!”

*  *  *

Днес, навлизайки в 85-та годишнина на Локомотив Пловдив, вярваме, че все повече наближава моментът да бъде окончателно възстановена историческата истина за любимия ни клуб. Онази истина, за която мечтаели и се борели множество легенди на клуба – но чието възтържествуване те не можаха да доживеят…

Днешната статия, посветена на годишнината на Локомотив и борбата за изконния му летопис, завършваме с думите на човек, който не е свързан с клуба.

Той се казва Димитър Христев (в дясно долу на колажа). Роден е през 1920г., а от средата на 30-те години става активен участник в спортното движение на Пловдив. През 1941г. встъпва в управата на родната Марица. Заема се с организаторска роля, публикува статии на спортна тема, събира исторически материали за клуба. Автор е на няколко книги за историята на Марица Пловдив.

През 2008г. излезе последната от тях. На 22 април 2010г. тя ни бе подарена с посвещение от автора. Ето думите на Димитър Христев – думите на човек, който от средата на 30-те години е в кипежа на пловдивския футбол: „Вие сте се захванали с нелеката задача да съберете, да обработите и напишете историята на любимото Ви физкултурно дружество „ЛОКОМОТИВ” – Пловдив. Задачата е трудна – но не неосъществима. Написаното до сега подсказва, че Вие сте на правилния път и вече скоро ще му се види краят. Дерзайте! …

Добрата ми и искрена дружба през годините с покойния БОРИС БЕЛКОВ – БУЧО потвърждава, че и двамата сме работели за любимите ни дружества – той за „ЛОКОМОТИВ” – Пловдив, а аз за „МАРИЦА” – Пловдив.

Вярвам, че и Борис Белков ще бъде един от заслужилите спортни деятели, намерили място във Вашия труд – историята на физкултурно дружество „ЛОКОМОТИВ” – Пловдив.

Дим. Христев

гр. Пловдив,

22 април 2010г.”

Когато на 26 юли 1926г. деятелите от Караджа и Атлетик скрепили своя съюз, основавайки Пловдивски Спортклуб, те определили Петровден за патронен празник.

През годините Петровден бил отбелязван с подобаваща тържественост от спортклубци. Организирало се черкуване в някоя от големите църкви от ІV-ти район – катедралната „Св. Богородица” или „Св. Неделя” (кацнали на Трихълмието), а нерядко и в „Св. Петка”.
Наред с това, спортклубци преминавали във внушителни манифестации из улиците на града или устройвали факелни надбягвания по ул. „Мария-Луиза”.

Въведена била и традиция да се играе нарочен мач, посветен на патронния празник. През 1936г. например била поканена Славия София – първенец на столицата и няколко месеца по-късно държавен първенец. В този приятелски мач белите отстъпили на пловдивския първенец с 0:1. (Илюстр.1, 2)

Илюстр. 1

Илюстр. 2

След 1944г. традицията да се отбелязва патронния празник била посечена. В пълна степен това важало за клубовете, избрали някой деня на някой християнски светец.
Така се случило и при Пловдивски Спортклуб – наред със смяната на имената и различните „реорганизации”, клубът бил принуден да престане да отбелязва Петровден.
Интересни са, обаче, възможните причини, определили именно Петровден за патронен празник на Пловдивски Спортклуб. В това отношение няма категоричност – а само няколко днешни предположения.

На първо място, възможно е този ден да бил избран заради църквата „Св. Параскева” – надвесила се над Понеделник пазар, родното място на клуба. Единият от двата й храмови празника бил Светли Петък – ден, в който се почитал св. ап. Петър и бил устройван голям събор.

Възможно е, също така, Петровден да бил избран заради осмото пловдивско тепе – изчезналата Петрица (Каменица). Тя се намирала в спортклубския ІV-ти район, където днес е едноименният квартал.

Илюстр. 3

Най-сетне, съществува и още едно допускане за избора на Петровден като патронен празник на Пловдивски Спортклуб.
Както е известно, в тогавашния герб на Пловдив фигурират два кръстосани ключа. (ил.3). Тяхната символика бива еднозначна и добре позната – това са ключовете за Царството небесно, тоест те символизират св. ап. Петър.
И до днес не е изяснен въпросът за присъствието на този (по-скоро католически) символ в герба на Пловдив. Впрочем, самият герб е обвит в мистерия и засега е невъзможно да се проучи – като година на въвеждане, авторство.
Сигурно е, че е бил официален герб на Пловдив до 1938г., когато (след нарочен конкурс) бива заменен от друг – чийто модифициран вариант се ползва и днес.

Бихме могли да допуснем, че кръстосаните ключове в герба на града, отправящи към св. ап. Петър, са били основанието, щото бъде избран Петровден за патронен празник на Пловдивски Спортклуб. Така или инак, връзката между герба на града и патронния празник на клуба е очевидна.

Това допускане почива върху няколко основания. На първо място, за такава свързаност с града говори и избраното име – „Пловдивски Спортклуб”, тоест – „спортния клуб на Пловдив”.
Наред с това, трябва да се акцентира върху териториалните корени на клуба – ІV-ти район. Това бил не само най-обширният като територия пловдивски район. Това бил не само най-гъсто населеният или най-благоустроеният, централният пловдивски район. Отвъд това, той пазел историческото сърце на Пловдив – Трихълмието, там съжителствали хора от различни етноси и религии, определяли пъстротата на хилядолетния град.

Основавайки се на горното, може да се допусне, че създателите на Пловдивски Спортклуб именно заради това избрали Петровден за патронен празник – за да изтъкнат и подчертаят връзката между Града и Клуба.

Такава е третата хипотеза за избор на патронен празник – той може да символизира директната връзка с кръстосаните ключове от герба на Пловдив.
По повод тази хипотеза се допитахме и до най-авторитетния днешен познавач на темата за пловдивските гербове. Според думите му, такова допускане е напълно правомерно да бъде най-малкото формулирано. Неговото име е Стоян Антонов – етнолог и историк, главен асистент в катедра “Етнология” на Пловдивския университет, председател на Българското хералдическо и вексилоложко общество.

* * *

Накрая, бихме искали накратко да представим житейския път и делата на двамата светци – Петър и Павел, които били почитани на патронния празник.

Светата църква чествува едновременно паметта на великите апостоли Петър и Павел, които тя нарича първовърховни първопрестолници и вселенски учители. Те много се потрудили за разпространение на словото Божие, претърпели много страдания и гонения и са ни завещали в своите послания основните правила на християнската вяра и живот.
Най-важните обстоятелства на техния живот са описани в книгата „Деяния на светите апостоли“, а за апостол Петър – и в светото Евангелие.
Боговдъхновените писатели на тия свещени книги не са скрили от нас грешките и заблудите, в които са изпаднали: Павел – преди обръщането си, а Петър – преди да бъде укрепен от Светия Дух. Затова техният пример е особено поучителен за нас. В ап. Петър Църквата вижда образ на един отрекъл се от Христа и след това покаял се, а в ап. Павел – образ на един, който се противил на Господа и след това повярвал.

Ап. Петър, брат на ап. Андрей Първозвани (пръв ученик на Иисус Христос), бил неук и беден рибар от гр. Капернаум на брега на Галилейското езеро. Еврейското му име било Симон, а името Петър, което на гръцки означава „камък“, му дал Иисус Христос.
Ап. Петър бил един от най-любимите ученици на Спасителя и бил въздигнат от Господа до апостолско достойнство.
Иисус казал за него: “И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят! И ще ти дам ключовете на Царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“ (Мат. 16:15 – 19).

Петър следвал неотделно Спасителя до деня на Възнесението Му. Преди залавянето на Спасителя Петър се отрекъл от Христа по време на съда, но и горчиво се разкаял.
След Възнесението на Иисус и слизането на Светия Дух ап. Петър проповядвал и вършил много чудеса и изцерения в Палестина, Мала Азия, Гърция и други страни.

Около 67г. той пристигнал в Рим. Там с голямо усърдие благовествувал словото Божие и привлякъл мнозина към християнската вяра.
Император Нерон предприел жестоко гонение срещу християните. Апостол Петър бил затворен в тъмница и след няколко дни, на 29 юни 67г., бил предаден на смърт.
Осъдили го на кръстна смърт. Петър обаче молил да го разпънат с главата надолу, като не считал себе си достоен за еднаква смърт със Спасителя. Той бил тогава на 75 години. Римският епископ св. Климент погребал тялото му. Често християните идвали да се молят при гробницата му, над която по-късно бил построен великолепен храм – един от най-големите храмове на християнския свят.

Св. ап. Павел (от латинското “паулус” – “малък”), с кръщелното име Савел, не е от кръга на Христовите ученици. Роден в Мала Азия, той бил фарисей и в духа на консервативния юдеизъм участвал в гоненията срещу християните и в убийството на свети първомъченик Стефан.
Обръщането му към Христос станало ненадейно, в резултат на необикновено видение. В книгата Деяния на св. Апостоли се разказва, че на път за Дамаск Савел видял необикновена светлина и чул Божия глас от небето: “Савле, Савле, защо ме гониш?… Аз съм Иисус, когото ти гониш.” Това събитие било повратно в живота му. Излекуван, той се покръстил и станал най-ревностния разпространител на християнската вяра. Проповядвал в Антиохия, Киликия, Кипър, Галатея, Ефес, Атина, Македония, Коринт, Испания и затова е наречен “апостол на езичниците”.
Около 67-а година Павел бил окован и изпратен в Рим на съд. Загинал мъченически на 29 юни 67г. заедно с ап. Петър. Смъртта му съпровождали множество чудеса. Преданието разказва, че вече отрязаната глава на светеца продължавала да слави Господа, а там, където тя паднала, избликнали три извора (на мястото на днешния манастир “Три фонтана” край Рим).
Новият завет на Библията съдържа четиринадесет негови послания до новопокръстени във вярата, в които разяснява християнските ценности и правилата на църковния живот.

(източник: Pravoslavieto.com)

Христо Бонев

Прибавяме нова статия към досега писаното за Христо Бонев. Тя датира от 11 юни 1974г., неин автор е журналистът Митко Ексеров. Публикувана е в сп. „Старт”. От началото на 1974г. списанието публикува последователни очерци за 11-те играчи, намерили място в анкетата „Отбор на тридесетилетието”.

След десетимата представени, дошло времето за последния очерк – посветен на капитана на националния отбор, на рекордьора по голове, човека, който вдъхновявал българския национален отбор да върви напред и от когото се очаквало да бъде лидер в започващото Световно първенство. Дошло времето да се изкажат и словата за Христо Бонев!

Прочетете: Христо Бонев – Силата на самочувствието

Част първа: “приятелският” мач от лятото на 1936г.

Започваме от 1936г. разказа за онези ранни дерби-мачове, които останали в историята с по някой отличителен куриоз.

Било началото на юли 1936г. Спортклуб току-що бил извоювал първата си титла от първенството на Пловдив. Този знаменателен успех съвпаднал с десетата годишнина на клуба, както и с патронния празник – Петровден (12 юли по стар стил).

За да ознаменуват така стеклите се поводи за празник, спортклубци захванали да организират най-разнообразни инициативи. Първом било факелното надбягване в сумрака на съботната вечер (11 юли). То се състояло, разбира се, в източната част на Пловдив – по ул. “Мария-Луиза”.

А в неделната утрин на 12 юли спортклубци организирали внушителна манифестация. “Воля” описала тържествеността на обстановката: „Петровден е традиционният годишен празник на пловдивския „Спортклуб”. Тази година, обаче, бе отпразнуван по особено тържествен начин, тъй като съвпада и с десетгодишнината от основаването на клуба. В стройни редици младите спортклубци манифестираха своята сила, мощ и дисциплина. Манифестацията, през улиците на източната част на града, се отправи за катедралната църква „Св. Богородица”, където се отслужи молебен. В двора на църквата спортклубци бяха поздравени от председателя си г. Атанас Велчев. След това се поднесоха поздравления от кмета на града и от някои от клубовете.

Илюстр. 1

След обед се състоя мач между представителния тим на „Спортклуб” и първенеца на София – „Славия”, който завърши с победа на „Спортклуб”. Празника спортклубци завършиха с градинско увеселение в „Каменица” – много задушевно, обладани от чувство на непринудено и сърдечно веселие.” (ил.1)

Илюстр. 2

Илюстр. 3

За да отбележи своя патронен празник Спортклуб поканил неслучаен съперник – софийската Славия. Така среща си дали първенците на първата и втората столици, а отборът в червено-черно-бяло постигнал престижен успех. Той бил специално отбелязан от пловдивската преса. (ил. 2, 3).

А този успех изпъкнал още повече след само два месеца. Било така, защото софийската Славия успяла да се пребори за държавната титла. При това, белите я извоювали, постигайки в трите си мача голово съотношение 14:1!

Ето такъв тим успели да сломят навръх патронния празник пловдивските спортклубци. Ала две седмици след това те поканили за среща друг, не по-малко предизвикателен съперник – Ботев. При това, сторили го навръх десет годишнината от основаването на клуба, 26 юли 1936г.

* * *

За трите години, през които Спортклуб и Ботев се срещали дотогава, двата клуба вече очертали своето съперничество. То все повече започвало да се задълбочава и изостря.

Специално в горещия юли на 1936г. напрежението се подклаждало и заради лекотата, с която Спортклуб преодолявал Ботев в двата мача от изминалото градско първенство. През есенния полусезон тимът в червено-черно-бяло надделял с 4:0 (3 ноември 1935г.), а в пролетния победата била по-щадяща, 2:0 (7 април 1936г.).

Така дошъл и 26 юли 1936г. Навръх десетата годишнина от основаването, Спортклуб поканил своя голям съперник, за да ознаменува юбилея. Макар да стояли на противоположни позиции в отминалото градско първенство (Спортклуб – първенец, а Ботев предпоследен), то мачът на тези два клуба неминуемо стаявал голям заряд. Ето защо, в неделния следобед привържениците на двата клуба отново препълнили игрището.

Илюстр. 4

За интригуващия сблъсък разказала “Воля”: “Завчера на игрище „Ботев” се състоя футболен мач между местните „Ботев” и „Спортклуб”. Мачът представляваше голям интерес и бе привлякъл няколко хилядна публика. През второто полувреме изникна инцидент между рефера и някои от играчите. Плацът се изпълни веднага от привърженици на двата клуба. В скоро време словесната разпра се превърна в сбиване. Над главите на играчи и публика заиграха бастуни и тояги. Състезанието, макар и недовършено, бе прекратено при резултат 2:2, а разправията се усмири от полицията. Игрището бе напуснато бърже от разочарованата публика, както и от няколко души с вързани глави, пострадали при това своеобразно „приятелско” състезание.” (ил.4)

* * *

Това бе първият от “куриозните” ранни мачове между вечните пловдивски съперници. Макар планиран по официален и тържествен повод, мачът не успял да укроти растящото напрежение между двата клуба. А идващите години само щели да разгарят страстите!

Част втора: решителният сблъсък за градската титла през 1937г.

Футболното първенство на Пловдив за сезон 1936/37г. не приличало на никое от предходните. Било така заради изключителната цена на градската титла. Освен нея, първенецът на Пловдив щял да спечели и правото да встъпи от есента на 1937г. в стартиращата Национална футболна дивизия.

Оттам нататък обаче, всеки следващ отбор-първенец на Пловдив щял да има неимоверно по-труден път към елитната дивизия. Той ще трябвало да мине през изпитанията на квалификационен турнир (срещу първенци на други градове), та да се пребори за едно от двете овакантили се (от изпадащите отбори) места в Националната дивизия.

Първенството 1936/37г. вървяло благоприятно за Спортклуб. Макар и не толкова убедителен, колкото предходния сезон, ала тимът имал големи шансове да дублира своята титла. За разлика от тогава обаче, конкурент за челото бил не Левски, а друг измежду старите пловдивски клубове – Ботев.

Възходът му бил в рязък контраст с предходния сезон – който оставил тима на предпоследното място. Ала междувременно към Ботев бил присъединен клубът Борислав (от едноименния квартал на Първи район). Така за Ботев заиграли няколко футболисти, които през годините щели да се превърнат в гръбнак на тима – Петър Йонов, Симеон Чучев, Владимир Царчински, Тодор Милушев.

Наред с това, други трима измежду основните играчи на Ботев – дошлите през есента на 1935г. Георги Захариев, Васил Куцаров и Георги Йонов, били приети през юни 1936г. за членове на ЖСК Пловдив.

Това станало, тъй като те били от семейства на железничари. Но понеже през лятото на 1936г. ЖСК Пловдив (ако и основан отпреди година), все още не бил приет за член на спортната федерация, то той не водел и легитимен спортен живот. Ето защо тези трима играчи продължавали да се състезават за Ботев.

В ярък контраст с това положение при големия съперник, то почти всички състезатели на Спортклуб още от деца били встъпили в клубната школа. Наистина, някои играли известно време и за други клубове, ала впоследствие се завърнали в родното гнездо.

Прочее, такова било положението през пролетта на 1937г. Няколко кръга преди края на градското първенство, Спортклуб и Ботев спорели за титлата на Пловдив. По този начин дерби-мачът на двата големи съперника се превръщал и в директен сблъсък за пловдивския футболен връх – а това се случвало за първи път между тях!

Допълнително напрежение към всички тези обстоятелства внасяло и развитието на дербито през есенния полусезон. Тогава, на 1 ноември 1936г., Ботев успял да поведе на полувремето с 3:1. Ала спортклубският щурм след почивката бил зашеметяващ – 5:3!

Оказвайки се в безизходица след така получения резултат, ботевистите подали контестация. Те пледирали, че мачът бил опорочен, защото Спортклуб представил само два екземпляра от своя тимов лист, а пропуснал да представи трети.

Разбира се, контестацията била отхвърлена. Половин година по-късно обаче Ботев имал възможността за сладък реванш. Защото победа в дерби-мача щяла да го доближи много близо до титлата.

Да, реваншът наистина можел да бъде сладък – и много чакан! Било така, защото в последните три мача от градските първенства Спортклуб все сломявал Ботев: 4:0 на 3 ноември 1935г., 2:0 на 7 април 1936г., 5:3 на 1 ноември 1936г.

Три поредни мача, три победи, 11 гола във вратата на противника!

Сякаш тази убедителна серия от триумфи над големия съперник предопределяла извоюване на нова, поредна победа. Ала тя означавала още, че Ботев щял да хвърли всичко, за да вземе своя реванш. А с него и така ценната градска титла за 1937г.!

Денят на нагнетявания от очакване сблъсък постепенно наближавал – 23 май 1937г. Във временното класиране Ботев и Спортклуб продължавали да заемат първите две места, имайки такъв актив:

До края Ботев имал два мача – дербито срещу Спортклуб и двубой със стоящата на третото място Шипка – третият най-добре представящ се отбор през сезона.

На Спортклуб оставали три срещи – дерби с Ботев и два леки мача срещу неубедителния през сезона Парчевич и аутсайдера Генерал Колев. Въпреки относителното предимство в програмата обаче, за да държи съдбата си в своите ръце – на Спортклуб била нужна само победа.

Разбира се, мачът в повече, който имали да изиграят, внасял спокойствие сред спортклубци. Още повече, че последният двубой на Ботев далеч нямало да е лесен. Напротив, Шипка не само се представяла успешно през сезона, но и сблъсъкът с Ботев щял да бъде “локално дерби” – защото двата клуба съжителствали в Първи район.

Ала това били само пресмятания и тяхното време отминавало! На 23 май 1937г. Спортклуб и Ботев, двамата големи съперници, щели в пряк сблъсък да определят кой е по-достоен за градската титла. А с нея – и да представлява Пловдив в елитната футболна дивизия.

* * *

Внезапно обаче, управата на Пловдивската спортна област пренасрочила най-важния за сезона мач! Без да бъдат публично оповестени мотивите, дерби-мачът бил отложен. По думите на “Борба” той щял да се изиграе “след привършване на всички състезания”.

Трябва да се каже, че управата на Пловдивската спортна област била доминирана от два клуба. Те, инак яростни антагонисти, сключили коалиция през същия сезон – това били Левски и Ботев.

Така, председател на Спортната област станал Ст. Минковски от Левски, а секретар – Харалампи Курдов от същия клуб. От Ботев в управата на Спортната област встъпили Д. Маргин (организатор), Л. Харалампиев (председател на Контролния съвет) и Исак Каталан (председател на Футболния комитет).

Илюстр. 5

Последният, наред с тази си длъжност, бил и “завеждащ спорта” в управата на Ботев – тоест, той бил треньор на представителния отбор. Ала подобно съвместяване на длъжности било забранено от Висшия спортен съвет. Ето защо, чули се и гласове на укор към това положение – техен изразител станал в-к “Воля” (ил.5).

Въпреки всичко обаче, Исак Каталан останал в управата на Пловдивската спортна област. Колкото до Спортклуб – той имал двамина представители: подпредседател бил Атанас Велчев, а в юношеския комитет членувал Климент Гичев.

Прочее, фактът бил факт – вместо Спортклуб и Ботев да встъпят на 23 май 1937г. в пряк сблъсък за титлата, то Спортната област насрочила дерби-мача им като последен от градското първенство.

Ето защо, на 24 май Спортклуб преодолял Генерал Колев с 5:4, а на 30-ти сломил и Парчевич – 5:2. Така за спортклубци останал един-единствен мач – дербито с Ботев.

Същевременно обаче, Ботев така и не изиграл мача си срещу Шипка! По този начин, освен дербито със Спортклуб, Ботев щял да има и още един, допълнителен мач.

А дерби-сблъсъкът така и не бил насрочван от управата на Спортната област. За сметка на това, тя отложила всички мачове от пловдивското първенство, които трябвало да се изиграят на 5 и 6 юни. Причината – през тези два дни Ботев щял да отбележи 25 годишен юбилей.

Илюстр. 6

И той го сторил, канейки за демонстративен мач офицерския клуб от София – АС23. Наред с това, Ботев отпечатал и клубно издание, част от което имало отношение към пловдивското първенство. На стр.8 била публикувана таблица от изигралите се до онзи момент мачове между всички пловдивски клубове – а първите две места в таблицата могат да се видят на илюстрацията (ил.6).

Под таблицата имало и коментар, гласящ: „При това положение, сп. кл. „Ботев” има най-големият шанс да бъде провъзгласен за градски първенец и се бори по-нататък за областно първенство.”

Както обаче се вижда, въпреки че Ботев бил с по-малко точки, то клубното издание го поставило на първото място във временната таблица за градско първенство – някак почти предрешавайки надпреварата там.

Ала всъщност най-важният мач едва сега предстоял. И той най-накрая бил насрочен от управата на Спортната област – за четвъртък, 10 юни 1937г.

* * *

Изходните позиции били ясни: за Спортклуб това бил последният мач от първенството и нему трябвала само победа. Ботев имал и допълнителен шанс срещу Шипка.

Спортклуб не бил встъпвал във футболно състезание от 30 май – точно единадесет дни. Ботев на 6 юни победил с 3:1 гостуващия АС23.

Оттук нататък всичко оставало да се реши от сблъсъка на двамата големи съперници. Всеки от тях държал съдбата си в своите собствени ръце. И всеки от тях вече очаквал дерби-мача – този, който щял да реши титлата!

Интригата на този двубой неминуемо владеела и пловдивската спортна публика. Ето защо, въпреки делничния ден, игрище „Ботев” се препълвало от привърженици, а атмосферата била за дерби-мач. Такива именно били думите на „Спорт”: „…бе дерби-мачът между двата съперника за първенството – Ботев и Спортклуб. При натегнала атмосфера, след като Спортклуб в началото на първото полувреме имаше инициативата в ръцете си и пропусна да отбележи, през второто Ботев, притискайки Спортклуб към гола, успя да изтръгне една ценна победа с 2:0 и да се реваншира за всичките си поражения, които понесе от Спортклуб досега.

Илюстр. 7

Поражението на Спортклуб може да се отдаде преди всичко на несполучливото разместване на постовете му, което даде възможност крилата безпрепятствено да работят. Но разбира се, че и Ботев днес бе по-добър.” (ил.7).

Полъхът на дерби-битката се чувствал и от думите на „Воля” – “двата клуба много упорито си оспорваха победата”.

Илюстр. 8

От своя страна, репортажът на „Борба” разкрил съвсем интригуващи обстоятелства: „На игрище „Ботев” се състоя решителен мач за първенство между „Ботев” и „Спортклуб”. Мачът завърши с резултат 2:0 за „Ботев”, който става първенец и влиза в националната дивизия. … За тоя мач, който беше привлякъл повече от 5 000 зрители, станаха множество обзалагания за повече от 30 000 лева.” (ил.8).

* * *

Такава била хронологията на дерби-мача от 1937г., който решил първенството. Спортклуб направил опит да оспори редовността на срещата, контестирайки нейното рефериране (реферът бил активен член на Левски). Контестацията обаче не била уважена.

Така Ботев финиширал пръв, макар и да загубил последния мач срещу Шипка. За Спортклуб останало второто място.

Онова, което отличило дерби-мача от 1937г., не е само неговото внезапно и немотивирано отлагане. Силно впечатлява информацията за залозите, които пловдивската публика направила.

Трябва да кажем, че това е единствената информация за обзалагане на пловдивски футболен мач от 30-те години, на която сме попадали. При това имаме зад гърба си хиляди вестникарски страници специално от този период. Смятаме, че сам по себе си този факт красноречиво говори за характера на сблъсъка между двата клуба.

С цел да получим ориентировъчна представа за стойността на направените залози, ще цитираме цените на входните билети, които Пловдивската спортна област определила за същия сезон. Така, т. нар. “организирани спортисти” (които били картотекирани като членове на някой от клубовете) заплащали по 7 лв. за билет, а “неорганизираните” – по 12 лв.

Тоест, сумата от обзалаганията била съизмерима с прихода от входни билети – при това, посещението било внушително.

Бихме предложили и друга отправна точка за преценка. В състезанията от стартиралата през есента на 1937г. Национална дивизия било разпоредено, че неявил се тим трябва да заплати парична неустойка от 3000 лв. като пропуснати ползи.

С други думи, общата сума на залозите в дерби-мача на Пловдив надхвърлила десетократно официалната парична неустойка!

Част трета: закъснелият мач през 1952г.

Третият от ранните дерби-мачове, запомнили се с куриоз, идва от месец май на 1952г. Той бил от първенството на елитната група, което се провеждало в цикъл пролет-есен (според наложения съветски модел). Вечните пловдивски съперници трябвало да се срещнат в седмия кръг.

Тогава те носели различни от имената, с които били основани. Ботев се казвал ДНА (“Дом на народната армия”), а Спортклуб бил с името, останало до ден днешен – Локомотив Пловдив.

Преди прекия си сблъсък двата противника заемали такива позиции: Локомотив стоял на четвърто място, а ДНА – на шесто (от общо 12 отбора).

Локомотивци се намирали в добра форма, записвайки три поредни победи. Освен това, отборът в червено-черно-бяло бил и най-резултатният след лидера ЦДНА (който обаче имал и 2 мача повече).

От друга страна, съперникът бил сред най-слабо резултатните отбори (трети отзад напред), а практикуваната система „бетон” му осигурявала сравнително малко попадения в собствената врата.

Разбира се, моментната форма и състоянието на отборите били само ориентировъчни – защото в един дерби-мач можело да се случи всичко. И неговият ден дошъл! В неделята на 25 май 1952г. вечните пловдивски съперници се изправили един срещу друг.

Единадесетте на Локомотив Пловдив излезли на терена в своите традиционни екипи: червени фланелки, черни гащета, черни чорапи. За развоя на сблъсъка разказал „Народен спорт”: „Рекорден брой зрители наблюдаваха днес очакваната с интерес футболна среща между двата пловдивски представители в „А” РФГ – „Локомотив” и ДНА. Веднага след започване на играта пролича добрата подготовка и на двата отбора. За известно време военните вземат надмощие. Техните нападения са по-устремни. Застрашават опасно вратата на „Локомотив”. Нападателите са добре подхранвани от полузащитната линия, обаче при даването на крайните решителни удари има суетене. Постепенно играта се изравнява. Към края на полувремето локомотивци имат лек превес. С неочакван, далечен удар на лявото крило Лазаров топката се озовава в мрежата на неудачно пласиралия се вратар на ДНА.

През второто полувреме и особено към края военните хвърлиха всички сили за изравняване, но пожертвувателната игра на отбраната на локомотивци не позволи това. И двата отбора дадоха бърза игра, с устремни пробиви и успешни комбинации, които обаче не завършваха с удари в гола. Съдията Данчев от гр. Сталин ръководи прецизно и не позволи нервната игра да се изроди в грубости.

Илюстр. 9

Срещата днес започна с 15-минутно закъснение, поради това, че двата отбора се явиха в еднообразно спортно облекло. Необходимо е в бъдеще да се взимат предварително мерки за избягване на такава несъобразност.” (ил.9)

Така завършил този дерби-мач – голът на Иван Лазаров донесъл поредна победа над вечния съперник. Освен това, и в този мач неизменен оставал интересът на пловдивската публика, претъпкала трибуните, неизменни били горещите страсти, оспорваността, нервната игра.

Ала този дерби-мач се отличил от другите заради факта, че съперниците излезли на терена в “еднообразно спортно облекло”! Това направило такова впечатление, че “Отечествен глас” започнал репортажа си именно оттам: „За завчерашния футболен мач между пловдивските отбори в „А” РФГ „Локомотив” и „ДНА” стадионът „Локомотив-Спартак” бе буквално препълнен от хилядна публика. Този интересен мач започна с цели 15 мин. закъснение, поради това, че двата отбора се явиха на терена с еднакви форми. Организаторите на мача трябваше предварително да се споразумеят в какво спортно облекло ще се явят отборите на терена, а не хилядната публика да чака и с това да се забавя играта, което противоречи с указанията на ВКФС за точно започване на мачовете.

ДНА започна завчера добре. Бързи пробиви, ниски и дълги прехвърляния. Играта на локомотивци отначало не бе с някакви достойнства. Леко надмощие те отбелязаха в края на полувремето. Един неочакван удар отдалече, бит в 28-та минута от лявото крило на „Локомотив” Лазаров, донесе победата на отбора му. Бързият характер на играта се запази и през второто полувреме. Стремежът на военните бе към изравняване и в това отношение те положиха много усилия, пренесоха играта в полето на противника си, но отбраната на „Локомотив” чистеше успешно. Срещата завърши при резултат 1:0 в полза на „Локомотив”.

След този мач „Локомотив” зае второто място в таблицата, като от изиграните досега 7 мача е събрал 10 точки при голова разлика 14:7.

Отнесохме се до треньорите на футболните отбори на „Локомотив” и „ДНА” във връзка с показаната игра в неделя.

- През първото полувреме – каза Ив. Радоев, треньор на „Локомотив”, тактическите задачи на отбора ни бяха изпълнени добре. Това обаче не може да се каже за второто полувреме, когато сред отбора се забеляза известно отпущане. Вместо да излизат напред, състезателите се дръпнаха назад. ДНА, напротив, през второто полувреме нападаше постоянно. Нашата нападателна линия завчера игра страхливо. От показаната игра на „Локомотив” завчера не съм доволен.

Треньорът на „ДНА” Б. Капустин каза:

Илюстр. 10

- С малки изключения нашият млад отбор изпълни поставените тактически задачи и игровия план, а именно: преминаване от дълги към къси подавания, от отбрана към нападение и обратно. Нашите играчи показаха слаби реализаторски способности, недостатъчно удари във вратата. Отборът показа добра борбеност. От „Локомотив” – най-рутинираният отбор в града ни – можеше да се очаква по-добра игра.” (ил.10).

* * *

В дерби-мача от 25 май 1952г. вниманието безспорно привлича фактът, че вечните пловдивски съперници излезли “с еднакви форми”. Заради тях мачът закъснял с 15 минути – очевидно, един от двата отбора трябвало да смени своята екипировка.

Тоест, “еднаквите форми” не биха могли да значат друго, освен, че отборите се появили в… еднакви по цветове екипи! За този куриоз обаче предстои да говорим по-долу. Преди това ще разгледаме няколко важни пасажа от цитираните статии.

Илюстр. 11

На първо място, прави впечатление коментарът, който треньорът на ДНА Божидар Капустин направил. Той определил своя отбор като „млад”, а Локомотив Пловдив – като „най-рутинирания отбор в глада ни” (ил.11).

Да, именно такова било положението. От една страна, ДНА в голямата си част се състоял от млади играчи, които били изпратени да отбият военна служба в този отбор. Повечето били външни за Пловдив момчета, пришълци.

От друга страна, Божидар Капустин определил Локомотив Пловдив като „най-рутинирания отбор в града”. Нека обърнем внимание на този израз.

Използвайки го, Б. Капустин можел да има едно-единствено нещо предвид. А именно: с определението “най-рутиниран отбор” той визирал такъв отбор, чиито състезатели играели по-продължително време заедно, постигайки сработване, отборна рутина.

Дори нещо повече в случая. Според Б. Капустин, измежду всички пловдивски отбори през 1952г., то Локомотив Пловдив явно бил играл най-продължително време в постоянен състав – и затова треньорът на ДНА го определил за “най-рутинирания”.

От наша страна, смятаме, че това определение представлява много ценна идентификация на Локомотив Пловдив. Защото, да – Локомотив през 1952г. наистина бил най-рутинираният отбор в Пловдив, неговите играчи наистина играели най-продължително време заедно.

Впрочем, нека сами се уверим. Христо Бъчваров и Иван Лазаров играели заедно още от 1939г. Тогава все още клубът бил с оригиналното си име – Спортклуб. През 1945г. към отбора се присъединил Тодор Атлиев, а през 1947г. – Никола Аров, Петър Събев, Кирил Минков и Андрея Кошеров.

Всички тези седем души продължавали и през 1952г. (пета година поред!) да бъдат основни играчи на червено-черно-белия тим. Той обаче вече носел поредното ново име – Локомотив Пловдив.

Финал за купата

Да, напълно очевидно е какво имал предвид Божидар Капустин, определяйки Локомотив Пловдив`52г. като “най-рутинирания отбор в града”. А именно: той визирал отбора на Спортклуб, състезаващ се вече под друго име – Локомотив.

Точно както Ботев през 1952г. се състезавал под друго име – ДНА.

Макар да е очевиден смисълът, влаган от Б. Капустин, то той може да се обоснове по още един начин. Ето този: говорейки за Локомотив Пловдив`52г. Б. Капустин го идентифицирал именно като Спортклуб, а не като ЖСК, защото от железничарския клуб дошли в червено-черно-белия тим едва двама играчи.

Ни повече, ни по-малко: в Локомотив Пловдив`52г. играели двама играчи от ЖСК.

Когато през 1949г. Спортклуб приобщил ЖСК, то от железничарския клуб били привлечени в червено-черно-белия тим само Димитър Станчев и Атанас Николов.

Впрочем, те имали за ЖСК един-единствен сезон, пристигайки там от Ботев, но това е друга тема. Важното тук е друго. А именно: очевидно е, че двама играчи не могат да дадат основание, за да се определи Локомотив Пловдив`52г. като “най-рутинирания отбор в града”.

Следователно, с това определение за Локомотив Пловдив`52г. треньорът на вечния съперник визирал не железничарския клуб, а Спортклуб. Тоест, той директно идентифицирал Локомотив Пловдив`52 като Спортклуб.

Изкушаваме се да запитаме: каква по-красноречива и по-независима идентификация от тази? При това направена публично, от страниците на вестник!

Другото, което прави впечатление в горните статии – това са ведомствените прозвища, използвани от пресата спрямо играчите.

През 1952г. и двата клуба, Спортклуб и Ботев, били обвързани с ведомства – съответно железниците и армията. И двата клуба носели ведомствени имена – съответно Локомотив и ДНА.

Тук обаче свършват приликите. И се появява една крещяща разлика.

Както прочетохме, играчите на ДНА били на три пъти обозначени в статиите чрез ведомствено прозвище – „военните”.

Както също прочетохме, играчите на Локомотив нито веднъж не били обозначени с ведомствено прозвище. Нито „Народен спорт”, нито „Отечествен глас” нарекли играчите на Локомотив Пловдив „железничари”!

Смятаме тази разлика за наистина крещяща. И това е така, защото, както знаем, днес се приема, че Ботев имал само формална връзка с армията. Тя не засегнала идентичността на клуба.

От друга страна, дълго време се приемаше, че Локомотив Пловдив е само и единствено железничарски клуб.

Добре – но защо тогава „формално обвързаният” с армията клуб бил обозначен чрез ведомствено прозвище? Защо то не му било спестено – ако връзката била толкова формална?

Да речем – защото такива били времената и всички клубове неминуемо трябвало да се обозначават чрез ведомствени прозвища.

Добре, но тук идва още по-трудният въпрос: защо тогава Локомотив Пловдив, който уж е „нищо друго освен железничарски”, въобще не бил обозначен с ведомствено прозвище?!

Илюстр. 12

Време е обаче да се насочим към истински куриозния момент на онова дерби – появата на двата съперника в „еднакви форми” (ил.12).

За да се стигне до закъснение на мача с 15 минути, то явно единият от отборите е трябвало да подмени своите екипи. Тоест, “еднаквите форми” на отборите създавали объркване.

Смятаме, че екипите на двата отбора не биха могли да са еднакви по друго, освен по цветове. Дори дизайнът да бил един и същ – ако екипите са в различни цветове, то няма да се получава объркване.

Илюстр. 13

И тъй, на 25 май 1952г. Локомотив Пловдив излязъл на терена в своя класически екип: тъмночервени фланелки, черни гащета, черни чорапи (ил. 13). А това, което породило объркване, било облеклото на ДНА – червени фланелки, бели гащета.

Да, двата големи съперника излезли в едни и същи цветове – това бил истински куриоз в пловдивското дерби!

Причината за него се кореняла в обвързването на Ботев с армията (от 1947г.). Вследствие на него Ботев не само получил множество ведомствени имена, но и цветовете му били променени. Те също станали ведомствени, армейски – червено и бяло.

По ирония обаче, това били два от трите изконни цвята на вечния съперник! И Ботев дълго време носел тези цветове – чак до началото на 60-те години (ил. 14). Дори нещо повече – Ботев ползвал екипи, които не само по цветове, но и по дизайн били като на вечния съперник! (ил. 15-17)

Илюстр. 14

Илюстр. 15

Илюстр. 16

Илюстр. 17

В ярък контраст, Локомотив Пловдив както винаги дотогава, така и през 1952г., продължавал да носи своите изконни три цвята – червено, черно, бяло. И така било още от деня на основаването, 26 юли 1926г.

Разбира се, трябва да бъдем справедливи – и затова не бива да пресилваме „цветовия куриоз” при вечния съперник. Той станал възможен, защото червеният, черният и белият цветове били натрапени на Ботев, а не доброволно избрани. Точно както му била натрапена ведомствената обвързаност с армията или ведомствените армейски имена.

Илюстр. 18

Но все пак, “цветовият куриоз” не бива и да се подминава – защото историята показва, че дори във време на свободен избор Ботев се случвало да носи цветовете на вечния съперник (ил. 18).

Такава бе последната от цикъла статии, посветени на “куриозните” дерби-мачове през ранните години. Наред с чисто любопитните моменти, постарахме се да спазим известен “баланс” – представяйки по една победа за съперниците и едно равенство.

Поредицата от три статии се появи по повод на идващото пловдивско дерби – 31 октомври 2009г. Не знаем дали то няма да ни предложи и пореден куриоз в дългата история на битките между двата клуба.

Знаем обаче друго – датата 31 октомври влязла в летописа на вечното пловдивско съперничество с нещо повече от куриоз. На този ден през 1954г. физкултурната власт в Пловдив потъпкала всякакви традиции – тя взела, че формирала общ отбор, съставен от играчи на вечните пловдивски съперници!

Илюстр. 19

Да, те били обединени в един сборен тим, който да изиграе демонстративен мач срещу китайски клуб!… (ил. 19).

За онзи мач обаче ще имаме случай да разкажем. Тук бихме завършили отново с “цветова тема” – екипите на сборния отбор “ДНА-Локомотив” били такива: фланелки на вертикални, тънки червено-бели райета, черни гащета, черни чорапи. Тоест, съчетание между екипите на ДНА – фланелки, и Локомотив – гащета, чорапи

„Воля“, Пловдив, 13 октомври 1936г.
„Воля“, Пловдив, 22 август 1942г.
„Воля“, Пловдив, 19 октомври 1943г.
„Отечествен Глас“, Пловдив, 27 септември 1964г.
„Вечерни новини“, София, 11 март 1965г.
Държавен архив – Пловдив, фонд 830
„Народен спорт“, София, 16 август 1971г.

Ранните времена на българския футбол, в различие от днес, не предлагали обилие (или разнообразие) от клубни прозвища. През 20-те и 30-те години прозвищата най-често идвали от името или цветовете на клуба. Например, Славия София била “белият отбор” или “белите орлета”, АС 23 били “асистите” (“асетата”), а Левски София – “сините”.

От друга страна, понеже почти всички клубове били възникнали върху определена градска територия, срещали се и “териториални” прозвища. Например, пловдивската Шипка била понякога наричана “представителя на кв. Малък Париж”, а Марица – “представителя на Трети район” (тоест “Кършияка”). По същия начин, “представителя на Трети район”, бил наричан и софийският Ботев.

Изключение от горните начини за именуване правели няколко клуба. Владислав Варна, например, понякога бил наричан “носителя на детелината” (заради зелената детелина в клубната емблема). А към ФК13 се обръщали с почтителното “ветераните” – отчитайки заслугите на клуба-основоположник на българския футбол.

Може би следва да се отбележи и прозвището “канарчета”, отнасяно към пловдивския Ботев. По думите на клубните издания то дошло през есента на 1929г. Завръщайки се от турне в Турция, отборът на Ботев получил като подарък кафез с канарчета. Това представлявал жест на внимание, защото пойните птички по онова време били лукс.

Поне до средата на 50-те години, обаче, прозвище “канарчета” не се среща в българската преса спрямо Ботев.

Тоталната промяна, наложена на българското общество през 1944г., не подминала и прозвищата на спортните клубове. От една страна, тогавашната власт обвързала клубовете с ведомства (армия, милиция) или с профсъюзи (строителни, административни, транспортни и т.н.). Като последица, спортните клубове започнали да бъдат обозначавани с “ведомствено-профсъюзни” прозвища.

Славия София, например, станала “отбора на трудослужащите”. Играчите на Левски София пък били “пощенци”. В Пловдив играчите на Ботев били “военните” или “пловдивските армейци”.

Промяната на прозвищата била съпроводена и с промяна на официалните имена. Така през 1949г. Славия София станала “Строител” (от 1951г. „Ударник”), Левски София бил „Динамо”, а пък Ботев Пловдив – “ДНВ” (“Дом на народната войска”).

Това дало основание за извеждане на нови ведомствено-профсъюзни прозвища – “строителите”, “динамовци” и т.н.

Ведомствено-профсъюзната вълна не подминала и нашия клуб. Той също бил обвързан с ведомство (БДЖ), получавайки съответно име и съответно прозвище. Както е известно, от 1951г. клубът носи настоящото си име – Локомотив Пловдив, казвайки се преди това Торпедо (1950г.), Славия Пловдив (1949г.), Славия-Ченгелов (1948г.), С. П. 45 (1945г.), Спортклуб (от 1926г.).

В съответствие с новото име, от 1951г. нататък играчите от отбора трябвало да бъдат наричани “железничари” или “пловдивските железничари”. Ала е особено удивителен фактът, че българската преса започнала да употребява тези прозвища едва от 1953г. нататък! Да, със само едно изключение, но цели две години нито единственият национален спортен вестник („Народен спорт”), нито единственият пловдивски („Отечествен глас”) нарекли играчите на Локомотив Пловдив “железничари”. Вместо това те говорели за “локомотивци” или “пловдивчани”.

Този факт още повече изпъква, имайки предвид, че, например, през същото това време пресата наричала играчите на Локомотив София “железничари”.

След 1953г. обаче “пропускът” спрямо Локомотив Пловдив щял да бъде активно компенсиран. Така, играчите от отбора толкова упорито били наричани “железничари”, та това ведомствено прозвище станало устойчиво (използвайки се до днес).

Тук обаче искаме да насочим поглед към най-първото прозвище на нашия клуб. Следва да кажем, че то се отличава твърде много от прозвищата на всички останали български клубове. Знаем ли – може би защото нашият клуб се отличава тъй много сред другите!

Както видяхме, прозвищата на българските клубове бяха производни от някаква тяхна характеристика, най-често името или цветовете. Тоест, прозвищата изникваха “отвътре”, произтичаха от самия клуб.

В нашия случай е точно обратното. Първото прозвище на нашия клуб по ярък и символичен начин изявявало отношението към него. Появата му била естествена, а неговата окраска – силно романтична. И било така, защото това прозвище изразявало една от най-отличителните черти на клуба – страстната любов на пловдивчани към него!

Така клубът бил с топлота наричан “любимеца на Пловдив”, а играчите от отбора – “любимците на пловдивчани”, “любимците на пловдивската спортна публика”, “пловдивските любимци”.

Бидейки изковано в края на 30-те години, това прозвище на нашия клуб щяло да пламти за поне три десетилетия напред. Време е да видим това!

Воля 13 окт 1936г.

Юг 6 септ 1938г.

Пловдив 24 окт 1938г.

Пловдив 13 март 1939г.

Юг 26 май 1939г.

Воля 22 авг 1942г.

Дневник 26 авг 1943г.

Воля 19 окт 1943г.

Воля 29 окт 1943г.

Отечествен глас 15 авг 1946г.

Народен спорт 24 окт 1957г.

Физкултура и спорт 4 апр 1960г.

Отечествен глас 27 септ 1964г.

Вечерни новини 11 март 1965г.

Държавен архив фонд 830 1965г.

Футбол 15 юни 1968г. за Георги Василев

Комсомолска искра 15 юли 1968г.

Народен спорт 3окт 1968г. обзор на А група

Комсомолска искра 2 дек 1968г.

Народен Спорт 16 авг 1971г.

Две години loko-pd.com!

Днес може да се поздравим по два повода – рождения ден на сайта и новия му дизайн! През тези две години положихме много усилия да превърнем www.loko-pd.com в един виртуален музей, съхраняващ историята на Локомотив Пловдив – такава каквато е била – непроменена и истинска.

През тези две години много хора помогнаха сайта да се превърне в това, което е. Искам да благодаря на всички, които са допринесли за това днес да имаме един незаменим ресурс за знания от който всички локомотивци могат да черпят!

Както не може да пропуснете от днес сайта е с нова визия. Надявам се тя да ви хареса и да я намерите много по-удобна и приятна за употреба.

Като допълнение искам да приканя всички да се регистрират в сайта, както и да станат фенове на страницата ни във Facebook, където се надявам да направим едно истинско локомотивско сборище където всеки може да обменя мнения и коментари със съмишленици!

Добре дошли в новия-стар loko-pd.com! Приятно четене!