Турнирът, който трябвало да определи представител на Пловдивска област, се провел през октомври и ноември на 1947г. Той също бил в преки елиминации, обхващайки шест отбора от Пловдив. Финалният мач трябвало да се изиграе на 9 ноември 1947г., а до него достигнали Славия-Ченгелов и Ботев при ДНВ. Ето как “Отечествен глас” анонсирал техния сблъсък:

„Утре, от 3ч. сл. пл., на стадиона „БДЖ-Левски” ще се играе финалният футболен мач за купата на Съветската армия между първокласните тимове на „Славия” и „Ботев”. Тази среща обещава да бъде интересна, тъй като двата тима са с изравнени сили и в добро състояние, а освен това, всяка среща между „Ботев” и „Славия” е имала характера на дерби-мач. Трудно е да се правят предвиждания за изхода от мача. Сигурно е, обаче, че и двата тима ще излязат с най-доброто, с което разполагат в момента, и ще положат максимум усилия за спечелване на победата, а от там и възможността за по-нататъшно участие в борбата за купата на Съветската армия. По всяка вероятност в тима на „Ботев” ще играе отличният централен нападател Тодор Тодоров, който е юнкер във Военното училище-София, а в тима на „Славия” също така отличния състезател Ив. Лазаров, който се завърна като бригадирец от Хаинбоаз.”

Финалът наистина предложил емоции, достойни за равнището на дерби-мача: Ботев чрез Чалъков повел в 7-та мин., а в 76-та Иван Лазаров от дузпа изравнил за Славия. Стигнало се до продължения, в които Иван Лазаров (93-та мин.) и Андрея Кошеров (98-та) донесли победата на тима в червено-черно-бяло. (илюстр. 2)
   През март на следващата година същият този тим надделял и над победителя в турнира на Пловдивска област за Купата (Ботев Асеновград). По този начин Славия-Ченгелов извоювал правото да представлява областта в националния турнир за Купата. Неговият първи кръг бил четвъртфиналният, а съперникът там – Илинден от Петрич.
   Мачът се изиграл на 25 април 1948г., като “Народен спорт” бил твърде лаконичен в своя отзив:

От наша страна, тъй като пресата не предлага по-обширна информация за първия официален мач срещу днешната Беласица Петрич, ще допълним казаното по-горе с разказа на един съвременник. Това е Атанас Шейтанов, зам.-председател на Славия-Ченгелов по същото време:

На дневен ред бил полуфиналният мач, който изправил червено-черно-белия пловдивски тим срещу онзи на Орлов от Добрич. На практика това бил сборният отбор на града, но хоризонтът пред Славия-Ченгелов изглеждал обнадеждаващ – защото тимът щял да играе на своя земя. А и добричлии не се представяли на равнището на своите възможности, намирайки се едва на четвърто място в първенството на Варненска област.
   От своя страна, Славия-Ченгелов убедително оглавявал класирането в Пловдивска област.

Ето защо, очакванията били за безпроблемен домакински полуфинал, който червено-черно-белият тим трябвало да спечели. В този дух бил и анонсът на “Народен спорт”:

Полуфиналът бил на 2 май 1948г. И този двубой отново показал, че предварително смятаните за “лесни” мачове на този клуб почти неизменно се превръщат в изключително препятствие...
   Въпреки подкрепата на 8000 привърженици, Славия-Ченгелов допуснал да бъде победен – ако и развоят на мача да бил твърде драматичен. Гостите открили в 17-та минута чрез Стоянов, два бързи гола на Кирил Минков обърнали резултата в полза на пловдивчани (29-та и 43-та минути), ала гостите взели своето с голове в 77-та (Миланов) и 82-та (Вълканов).

Така се потвърдила отново традицията на клуба спрямо “лесните” мачове – и, както изглеждало, цената този път щял да е финалът за Купата...
  

Ала събитията взели друга посока – оказало се, че състезателят на гостите Б. Ковачев нямал право да играе за тях, защото по-рано през сезона бил част от Спортист София и не бил изтекъл нужният срок, за да получи права за Орлов. Въз основа на това Народният физкултурен съюз уважил контестацията на Славия-Ченгелов, присъждайки служебна победа на пловдивчани.
   Имало и допълнение съм така създалата се ситуация, за което на 6 май съобщил “Отечествен глас”:

Гостите обаче бойкотирали преиграването на полуфинала. По този начин, пътят на червено-черно-белия тим към финалния мач бил открит – неговата дата била неделя, 9 май 1948г., а мястото – игрище „Юнак” в София (играещо роля на национален стадион).

Ето че Славия-Ченгелов бил на 90 минути от евентуален триумф с държавната купа - ала тези минути можели да се окажат по-мъчителни за някои от играчите... Било така, защото на 4 май представителният отбор на Пловдив посрещнал чехословашкия Ухломост, а за Пловдив играли Методи Караянев, Тодор Финков (капитан на градския тим), Петър Събев, Иван Лазаров и Атанас Тодоров.
   За тези петима играчи неделният финал за Купата се оказвал трети важен мач за само седем дни, но и физическата умора, и психическото напрежение от обратите през седмицата оставали някак назад – защото след само 90 минути те можели да бъдат новите носители на държавната купа.

В следобеда на 9 май 1948г., пред събралите се на „Юнак” 12 000 зрители, излезли единадесет мъже, защищаващи пловдивската футболна чест, които носели трите цвята: бели фланелки с черно “С” на гърдите, изписано в църковен шрифт, бели гащета и чорапи на червено-черни хоризонтални райета.
   Техните имена били: Никола Аров, Методи Караянев, Борис Белков, Петър Събев, Тодор Финков, Аспарух Караянев, Кирил Минков, Христо Бъчваров, Стефан Паунов, Иван Лазаров и Марин Димитров.

Срещу тях, в сиви фланелки и черни шорти, били “железничарите” от София. Съперникът наистина респектирал - той през последните години успял да привлече едни от най-добрите български футболисти и пловдивчани всъщност трябвало да срещнат отбора с осем (!) национални състезатели.

“Народен спорт” разказал за сблъсъка, който решил съдбата на държавната купа през 1948г.:

С такива думи “Народен спорт” разказал развоя на финалния мач, който пловдивския тим трябвало да напусне победен… А всичко приключило така:

Това бил краят на футболния ден – който сложил край и на надеждите на червено-черно-белите за държавната купа. Те се борели за нея, играли със сърце, в последните минути и гредата спряла техен удар – но всичко това било вече история... Все пак, достойният начин, по който напуснали терена, бил отбелязан:

Накрая, ще отделим заслужено внимание и на публиката в червено-черно-бяло, която отново била до своя тим, окуражавайки го през последния двубой за Купата. Жалко, но пресата не упоменава поне ориентировъчен брой на пловдивчаните, които подкрепили тима в София. “Народен спорт” бил най-„конкретен”, определяйки ги като

. От друга страна, същият вестник писал, че финалният мач привлякъл 12 000 души, на чийто фон пловдивчани изглеждали като “немалка част”. Тоест, смятаме, че подкрепата за червено-черно-белия тим била внушителна – нашето допускане е за поне 2000 – 2500 пловдивчани.
   Предполагаме такъв брой не само заради принципни разсъждения, основаващи се на “Народен спорт”. За внушителното присъствие на пловдивската публика говореше в интервю с нас един от тогавашните играчи на тима, неговия голмайстор - Тодор Атлиев. Изгряваща звезда по същото време, той имал малшанса да бъде тежко (и умишлено!) контузен през февруари на 1948г. - затова не можел да играе на финалния мач. Но въпреки счупения крак Тодор Атлиев отишъл в София – за да окуражава своите приятели в борбата им за държавната купа!
   (илюстр. 3-6 снимки от финалния мач за Купата през 1948г.)

* * *

Представяйки финалния мач за Купата през 1948г., бихме искали да се спрем и на непосредствения му отзвук. От друга страна, финалът за Купата се явява отличен показател за историческата идентичност на нашия клуб.
   Както сме писали, преди 1944г. той се казвал Пловдивски Спортклуб, след това режимът му поставял няколко нови имена (през 1948г. е Славия-Ченгелов), а от 1951г. до днес живее с името Локомотив Пловдив. Тук искаме да представим разнообразни свидетелства, произлизащи от независими източници, които са единодушни - днешният, нашият Локомотив Пловдив през 1948г. се е казвал Славия-Ченгелов.
   Преди това обаче, трябва да отделим внимание на един важен вестникарски текст.

На 23 май 1948г., две седмици след финалния мач, пловдивският “Отечествен глас” публикувал съобщение на Управителния съвет на Славия-Ченгелов. То звучало така:

„В бр.88 на в. „Добруджанска трибуна” е поместено писмото на пловдивския гражданин капитан Дерменджиев за развоя на полуфиналното състезание за купата на Съветската армия между „Славия-Ченгелов” и „Орлов” от Добрич. На това писмо, управителният съвет на „Славия-Ченгелов” се счита задължен да отговори така: На гореспоменатото състезание пловдивската публика можа да види как един отбор като пловдивския подцени противника си и как един съдия изпусна играта, като допусна голове от явна засада. Поради вина на съдията играта се изостри и от двата отбора. Интересно е, че пловдивският гражданин Д. малко пише именно за това, а пише с една очебиюща некомпетентност за устройството на физкултурното движение у нас (същият говори за някаква си физкултурна дирекция у нас), с непознаване техниката, постройката и развоя на играта и особено с непознаване на системата „дубъл ве ем”, за която същият пише в писмото си, цели две дълги колони във вестника.
   С поместването на тази дописка излезе така, че играчите на „Орлов” бяха възпитаните и културните, а тези на „Славия-Ченгелов” хулиганите. Като че ли контузването и изваждането от строя на Бъчваров още в първите 15 минути, спъването и свалянето на земята на Тодоров и Паунов и др. не са неспортсменски прояви. За тях няма, няма нито ред.
   Да се пише и предаде обективно едно футболно състезание не е лесна работа. Да се прави градивна критика е необходимо и полезно, но да се чернят и изопачават работите е срамно и непозволено.
   Управителния съвет на „Славия-Ченгелов”

Както прочитаме, в бр.88 на “Добруджанска трибуна” било публикувано обширно писмо на “пловдивския гражданин капитан Дерменджиев”, клеветящо Славия-Ченгелов. За съжаление, не успяхме да открием конкретния брой на “Добруджанска трибуна” – течението за месец май 1948г. липсва в пловдивската, софийската и добричката библиотеки. Не установихме причината за тази липса, ала узнахме друго – кой бил “пловдивският гражданин капитан Дерменджиев”.
   На 21 януари 1949г., осем месеца след “възмутеното писмо” на “пловдивския гражданин капитан Дерменджиев”, “Народен спорт” предал кратка дописка от Пловдив:

* * *

Приключвайки темата за горния непосредствен отзвук на финала от 1948г., насочваме се към начина, по който този мач показва историческата идентичност на нашия любим клуб.

На първо място, за футболните привърженици от края на 40-те години било несъмнено ясно, че Славия-Ченгелов е името, с което съществува Спортклуб. За тях Славия-Ченгелов бил Спортклуб. Именно това положение описват както документи, съхраняващи се в Държавен архив-Пловдив, така и българската преса от 40-те години. Наред с тях, всички съвременници на онези събития, които интервюирахме, неизменно потвърждаваха, че “Славия-Ченгелов” е името, с което Спортклуб съществувал в края на 40-те години.

От наша страна, ще направим едно красноречиво сравнение, показващо от друга гледна точка, че Спортклуб съществувал през 1948г. с името Славия-Ченгелов.

Предходният финал на клуба за държавната купа бил през 1942г. Тогава тя се наричала Царска купа, а клубът все още носел оригиналното си име – Пловдивски Спортклуб. Шест години по-късно същият клуб, вече с името Славия-Ченгелов, играл отново финал за държавната купа – тя вече се казвала Купа на съветската войска.

Трябва да подчертаем, че шестима от играчите, които излезли на финала през 1942г., играли и в онзи през 1948г. Това били Методи Караянев, Борис Белков, Аспарух Караянев, Христо Бъчваров, Стефан Паунов и Иван Лазаров.
   От отбора, който играл финал през 1942г., вече били прекратили състезателна дейност Димитър Сотиров, Христо Попов и Костадин Янев. Ала от онзи отбор още двама души продължавали и през 1948г. да са част от тима – Георги Киров и Атанас Тодоров (но не играли на финала срещу Локомотив София).
   Тоест, общо осем души, които през 1942г. били в отбора на Спортклуб, продължавали и през 1948г. да защитават червено-черно-белите цветове. При това те били титулярни играчи!
   Като изключим неизбежните нови попълнения и оттеглилите се междувременно играчи, то е очевидно, че Спортклуб`42г. и Славия-Ченгелов`48г. – това бил един и същ отбор, тоест – един и същ клуб.
   Да се твърди обратното е абсурдно: как може отборът да бъде един и същ, но клубът да е различен?!...

Прочее, фактът е ясен - през 1948г. Спортклуб носел името Славия-Ченгелов.
   Нека сега покажем по какъв начин е идентифициран клубът Славия-Ченгелов през годините, та до днешния ден. Нека покажем кой клуб е той днес.

Започваме със спомените на един участник във финалния мач през 1948г. Той се казва Костадин Благоев, полузащитник на Локомотив София.
   Интервю с него присъства в книгата “Футболната романтика на България. Част първа.”, чийто автор е дългогодишният спортен журналист Силвестър Милчев, а годината на издаване – 2000г. Ето какво споделя Костадин Благоев за финалния мач през 1948г.:

“Нямахме никакви проблеми във финалния мач на 9 май 1948г. срещу пловдивския отбор “Славия-Ченгелов”, сега “Локомотив”. Спечелихме с 1:0 след гол на Стефчо Стефанов.”

(илюстр. 8)

Както се вижда, Костадин Благоев директно и без уговорки определя, че клубът Славия-Ченгелов днес носи името Локомотив Пловдив. Искаме да представим кратка биография на този човек - за да разберем дали може да се разчита на неговата преценка.
   Костадин Благоев е роден през 1927г. в София, започва да тренира футбол през 1943г. в клуба Победа. След това последователно преминава през столичните График (1944г.), Септември (1945-46г.), Локомотив (1947-49г.), ЦДНВ (1949-50г.), отново Локомотив (1951-57г.), Дунав Русе (1958-60г.) и Септември София (1960г.).
   След края на кариерата си работи повече от две десетилетия като треньор в юношеската школа на Локомотив София, също така е старши треньор на Чавдар (Бяла Слатина), Миньор (Перник), Марица (Пазарджик) и Септемврийска слава (Монтана).

Както се вижда, Костадин Благоев навлязъл във футбола още през 1943г. и повече от половин век останал в него – като изявен състезател и треньор. Ето защо, когато този човек казва, че сегашният Локомотив Пловдив през 1948г. е носел името Славия-Ченгелов, то той със сигурност знае какво говори.
   И още нещо. През годините 1948-57, бидейки играч на Локомотив София и ЦДНВ, Костадин Благоев многократно играл в “А” РФГ срещу пловдивските отбори. Той със сигурност ги познавал, още повече, че в учредената през август 1948г. “А” РФГ от Пловдив встъпил само един клуб – Славия-Ченгелов. След това, през първата половина на 50-те години, Костадин Благоев многократно играел и срещу клуба, носещ името Локомотив Пловдив.
   И накрая – Костадин Благоев играл във финалния мач за държавната купа през 1960г. като състезател на Септември София, а другият финалист бил... Локомотив Пловдив.

Така че е ясно – този човек много добре познавал клуба Локомотив Пловдив и много добре знаел какво казва, определяйки Славия-Ченгелов и Локомотив Пловдив като един и същ клуб.

Но фактът, че това е един и същ клуб присъства не само в спомените на човек, дълбоко свързан с българския футбол. Този факт се открива и в официалните годишници, обнародвани от Българския футболен съюз. Тук ще цитираме два от тях – от 1971г. и 1974г. (илюстр. 9, 10).

Както се вижда, визитните картички на Локомотив Пловдив казват, че едно от предходните имена на клуба е “Славия-Ченгелов”. Наред с това, сред клубните постижения е записан финалът за Купата през 1948г.
   И още нещо: вижда се, че в началото на 70-те години в Локомотив Пловдив работят Стефан Паунов, Иван Лазаров, Христо Бъчваров и Георги Киров – те четиримата излезли през 1942г. като титуляри на финала за Царската купа. Те четиримата били в отбора и през 1948г., а с изключение на Георги Киров, останалите трима играли и на финала за Купата през същата година.
   Накрая, от визитните картички се вижда още, че председател на футболната секция на Локомотив Пловдив в началото на 70-те години бил арх. Здравко Василков. Той в началото на 40-те години, като юноша, тренирал в юношеските формации на Спортклуб, а негов треньор бил... действащият футболист Христо Бъчваров! Тридесет години по-късно арх. Василков вече бил председател на футболната секция, а Христо Бъчваров продължавал да отговаря за юношите на клуба. (илюстр. 11)

Фактът, че днешният Локомотив Пловдив е носел в края на 40-те години името “Славия-Ченгелов” присъства не само в личните спомени на хора, свързани с българския футбол или в официалните визитки, обнародвани от БФС. Този факт откриваме и в едно клубно издание.

От 1976г. Локомотив София започнал да публикува издания, наречени “Спортен справочник”. Почти целият бр.3 за 1982г. бил посветен на току-що завоюваната Купа на съветската армия. На 12 юни 1982г. софийският Локомотив триумфирал след победа с 2:1 над Локомотив Пловдив.
   “Спортен справочник” започнал отзива си за победния мач, правейки преглед на дотогавашните финали на Локомотив София. Ето какво писало изданието:

“През 1948г. до крайната фаза достигнаха локомотивци и “Славия-Ченгелов” Пловдив (чийто приемник сега е “Локомотив” Пд). Минимална победа с 1:0 завоюваха столичани, които за първи път тогава спечелиха купата.”

(илюстр. 12)

През 1982г., когато финалният мач за Купата на съветската армия противопоставил Локомотив София и Локомотив Пловдив, българската преса била единодушна – това щял да бъде четвъртият финал за пловдивчани (след онези през 1948г., 1960г., 1971г.).
   Нещо повече, някои български вестници дори изтъкнали, че същите два съперника, които щели да оспорват Купата през 1982г., се били срещнали и на финала през 1948г.
   Ето няколко цитата.

„Народен спорт”, 3 юни 1982г., след класирането на Локомотив Пловдив за финалния мач:

„С този успех „Локомотив” застава за четвърти път на финала за скъпоценния трофей. Предишните три са през 1948, 1960 и 1971г.”

(илюстр. 13)

„Отечествен глас”, 3 юни 1982г.:

„Отечествен фронт” (София), 7 юни 1982г.:

„Работническо дело” (София), 13 юни 1982г.:

„Комсомолска искра” (Пловдив), 14 юни 1982г.:

(илюстр. 17)

През 1983г. Локомотив Пловдив отново достигнал до финала за Купата на съветската армия. Българската преса отново била единодушна – това щял да е петият финал за клуба, след онези от 1948, 1960, 1971 и 1982 години.
   Ето още два автентични цитата.
  

„Вечерни новини” (София), 13 май 1983г.: „Локомотив” Пловдив е бил финалист за Купата на Съветската армия през 1948г. (под името „Славия-Ченгелов”), през 1960г., 1971г. и през 1982г., когато пропусна своя последен голям шанс.”

(илюстр. 18)

„От. глас”, 1 юни 1983г.:

Както се вижда, всички източници са единодушни – съвременният Локомотив Пловдив през 1948г. е носел името Славия-Ченгелов. За това свидетелстват личните спомени на Костадин Благоев, официалните визитки от БФС, българската преса от 1982г. и 1983г. Към всичко това ще добавим и данните от специализираната футболна литература. Имаме предвид книгата на Климент Симеонов “Футболът в България” (изд. 1984г.). Нейният автор е вероятно най-авторитетният български футболен журналист на ХХ век. Започнал още от края на 20-те години журналистическата си кариера, Климент Симеонов наред с това е автор и на книги за българския футбол (първата още през 1939г.!), а от края на 30-те години е в ръководствата на българския футбол.
   Тук ще цитираме онова, което Климент Симеонов пише за турнира за Купата на съветската армия в книгата си от 1984г. На стр. 167 четем:

Както се вижда, Климент Симеонов утвърждава, че към 1984г. Локомотив Пловдив имал общо 5 финала за Купата на съветската армия - един спечелен и четири изгубени. Тоест, спечелен финал през 1983г. и изгубени през 1948г., 1960г., 1971г. и 1982г.

Впрочем, за да бъде недвусмислено ясно, в края на същата страница от книгата Климент Симеонов специално изброява клубовете, които не били печелили Купата, но играли на финал. Ето какво пише той:

Както се вижда, Климент Симеонов не включва клуба Славия-Ченгелов към неуспешните финалисти – защото той продължава да съществува и през 1984г. Защото това е Локомотив Пловдив.

И накрая, ще онагледим факта, че Локомотив Пловдив и Славия-Ченгелов са един клуб, цитирайки най-скорошния източник – датиращ от едва няколко дни.
   По повод на последния финален мач за Купата (Пирин-Литекс), сайтът sport1.bg публикува пълен преглед на финалистите и носителите. За финалния мач през 1948г. сайтът уточнява в скоби: “Славия-Ченгелов Пловдив, днес Локомотив Пловдив”. (http://www.sport1.bg/sport1/node/138092)

* * *

Такъв бе днешният ни исторически обзор. Тръгнахме от дебютния мач срещу отбора на Петрич, преминахме през перипетиите на финала за Купата през 1948г., запознахме се и с част от непосредствения му отзвук.
   Най-сетне, прочетохме многобройни свидетелства, идващи от най-разнообразни източници, които обаче бяха единодушни за историческата идентичност на нашия любим Локомотив Пловдив.

Говорейки за тези свидетелства, смятаме, че те са важни не само, защото биват абсолютно независими, по никакъв начин не са обвързани с нашия клуб или с нас като привърженици.
   Те са важни и не само заради категоричността, с която казват, че нашият Локомотив Пловдив е бил през 1948г. Славия-Ченгелов.

Тези многобройни и независими източници са важни заради още едно обстоятелство – твърде съществено при това. Него пазехме за края и сега ще го представим.
   Както видяхме, най-разнообразни източници категорично казват, че днешният Локомотив Пловдив през 1948г. се е казвал Славия-Ченгелов. Ала ние трябва да уточним, че през същата 1948г. в Пловдив съществувал клуб с име “Локомотив”!
   Да, това бил железничарският спортен клуб (ЖСК), преименуван на “Локомотив” през 1945г.

Ала въпреки че през 1948г. в Пловдив имало клуб “Локомотив”, то историческите сведения са категорични – това не е днешният, нашият Локомотив Пловдив. Защото по същото време той се казвал Славия-Ченгелов. Тоест, многобройните и независими източници казват, че днешният Локомотив Пловдив не е железничарският клуб, съществувал в Пловдив със същото име през 1948г. Историческите източници единодушно казват, че днешният Локомотив Пловдив е Славия-Ченгелов`48г.
   Тоест – това е Спортклуб.