Както е известно, софийският Локомотив и няколко други клуба, носещи същото име, ползват днес като основно цветово съчетание червено-черното. Трябва обаче да подчертаем, че червено-черното при тези клубове няма връзка със същото цветово съчетание при Локомотив Пловдив. Те само съвпадат, но не са свързани помежду си – нито като произход, нито като основания да бъдат избрани.

При нас, Локомотив Пловдив, цветовете бяло, черно и червено датират от основаването на клуба с името “Пловдивски Спортклуб” – 26 юли 1926г. Те символизирали сливането на Караджа (черно-бяло) и Атлетик (мораво червено и зелено). Впоследствие, през 1945г., Спортклуб приобщил Парчевич, приемайки името “С. П. 45”. Това не донесло промяна в цветовете – тъй като католическият спортен клуб играел в червено-бяло.

През 1949г. дошла нова организационна промяна - на 5-ти октомври Спортклуб приобщил пловдивския Железничарски спортен клуб (ЖСК). Към онзи момент двата клуба носели различаващи се от оригиналните им имена - Спортклуб се казвал “Славия”, а ЖСК – “Локомотив”. Две години след приобщаването на железничарския клуб (и вследствие на това приобщаване), Спортклуб получил името Локомотив Пловдив, с което съществува сега. Макар да изглежда учудващо, че по-големият клуб, вливайки в себе си по-малкия, същевременно изгубил своето име – ала българският футбол познава аналогичен случай. При това става дума за голям и традиционен клуб, един от най-титулуваните. На този напълно аналогичен случай предстои да посветим нарочна статия.

Прочее, приобщавайки през 1949г. железничарския клуб, отначало Спортклуб получил името Торпедо, а от 1951г. заживял с името на железничарския клуб – Локомотив Пловдив. Цветовете оставали неизменни: бяло, черно, червено. Непроменени останали дори самите екипи – те продължили да са онези, с които дотогава Спортклуб играел през сезона. Начинът, по който били съхранени, заслужава специално внимание... Разказът за това е на Атанас Шейтанов. Той бил заместник-председател на Спортклуб (“Славия-Ченгелов”) през 1948г., а през 1949г. преминал на работа в Околийския синдикален съвет – Пловдив, оглавявайки отдел “Физкултура, спорт и туризъм”. Впрочем, от 1955г. до 1967г. Атанас Шейтанов бил и председател на клуба – вече с името Локомотив Пловдив. Заснели сме няколко часово интервю с този човек - ето спомена му за това как клубът запазил екипите в края на 1949г.: „Съгласно новата реорганизация на спорта всички дружества трябваше да се обособят на профсъюзна основа. Събрахме един ден при нас, в синдикатите, ръководителите на всички пловдивски дружества и им казваме: „Ще ви реорганизираме, ще има обединения…”. Онези като подскочиха: „Не щем!”. - Абе нали знаете, че не може „Не щем”? Отидоха в партийния дом, върнаха се вече с друго мнение… Обаче се получи нареждане да съберем екипите на всички клубове, пък после като се види кой клуб в коя ДСО ще отиде, щяхме да им ги върнем. И бай Христо, домакинът на Спортклуб, като разбрал, че трябва да връща екипите, за които толкова се грижел, взел, че ги натоварил на една каруца, най-отгоре един кръст и така потеглил по улица “Отец Паисий” за синдикалния дом – като на погребение. Ле-ле, щом разбрах, викам „идете му кажете да се връща, никакви екипи да не носи, че голяма беля може да стане…”. И така екипите на Спортклуб си останаха при тях, а после ги ползваха Торпедо, след обединението с железничарите.”

По такъв начин били запазени екипите в края на 1949г. – благодарение на находчивостта и куража на Христо Леков - човекът, който от средата на 30-те години се грижел за екипировката на Спортклуб, бидейки и в клубната управа. Впрочем, Христо Леков продължил през 50-те години да членува в управата на клуба (вече носещ името Локомотив Пловдив) – както се вижда на снимката от лятото на 1951г.

От своя страна, ЖСК Пловдив играел в небесносиньо и бяло, а към края на 40-те години – и в сив цвят. С вливането в Спортклуб през 1949г. железничарският клуб загубил своята идентичност, съответно – и своите цветове. Спортклуб запазил бяло-черно-червеното съчетание, продължавайки съществуването си с имената Торпедо (1949-50г.) и Локомотив Пловдив (от 1951г.)

Коректно е обаче да уточним, че в средата на 50-те години синият цвят бил веднъж приписан на Локомотив Пловдив. Това направило изданието “Футболен алманах” през февруари 1954г., малко преди започване на футболния сезон (покриващ, по съветски образец, календарната година). На стр. 99 изданието описало екипировката на Локомотив Пловдив: “фланелки червено и небесносиньо, гащета черни; или: черно-бели фланелки на райета и черни гащета”.

“Футболен алманах” обаче не бил издание на Спортната федерация (ВКФС), а представлявал дело на трима автори. Освен това, там били публикувани два състава на Локомотив Пловдив за предстоящия сезон 1954г. (на стр.44 и стр.99), а между двата списъка има значими разминавания. На трето място, заснели сме интервюта с трима състезатели от отбора за 1954г. – Тодор Атлиев, Христо Андонов и Тодор Бечиров. Нито един от тях не си спомни Локомотив Пловдив да е използвал син цвят.

Тодор Бечиров обаче сподели интересен факт, касаещ екипите през 1955г. Тогава Локомотив Пловдив бил изпратен на турне в Румъния, ала заради оскъдицата в клуба, то екипировката била захабена – и в никой случай достатъчно представителна. Ето защо Локомотив Пловдив взел екипите на Локомотив София. Тук предлагаме снимка на отбора с екипа “назаем” (илюстр. 2). Макар и не цветна, допускаме, че на снимката фланелките са в син цвят. Причината – този цвят бил основен за Локомотив София по същото време.

За съжаление, днес разполагаме с откъслечни данни относно цветовете на българските железничарски клубове между 30-те и 50-те години на миналия век. Знаем, например, че през 1937г. ЖСК Ст. Загора е играл с фланелки в зелено-бяло и черни гащета, а резервната форма била фланелки в червено-бяло, черни гащета (“Известия на БНСФ, 1931-38г.”).

Склонни сме обаче да допуснем, че повечето железничарски спортни клубове избрали синия цвят като основен. Предположението се базира върху два факта – от една страна, син е цветът на ведомствената униформа. Наред с това, съдим по случая със софийския и пловдивския ЖСК, чиито сини цветове съвпадали (втората половина на 30-те).

Последното е ценно за нас, защото историческата информация относно софийския ЖСК бива многократно по-голяма, отколкото онази за пловдивския. Така, за цветовете на ЖСК Пловдив през 40-те години съдим по аналогия със софийския – тъй като данните за цветовете на пловдивския ЖСК, както и изобщо за клуба, са изключително оскъдни.

Знаем, че първите екипи на ЖСК Пловдив (1935-36г.) били такива: фланелки на вертикални райета в небесносиньо и бяло, бели гащета, чорапи в синьо и бяло. По същото време същият бил екипът и на софийския ЖСК.

След 1944г. настъпила цветова промяна при ЖСК София – а оттук допускаме, че е възможно да имало същата промяна и при ЖСК Пловдив. Както е известно, с установяването на режима през 1944г. българското общество започнало да търпи целенасочена, тотална съветизация. В областта на спорта били предприети т. нар. „реорганизации”, извършвани по съветски модел. Говорейки конкретно за българските ЖСК, те през 1945г. били вкупом преименувани със съветското име „Локомотив”. Впоследствие им бил добавен и червен цвят (вероятно защото той бил основен за съветските клубове „Локомотив”).

Горното допускане за червения цвят се основава на случая с Локомотив София – за който клуб, в контраст с останалите железничарски клубове, съществуват обилни исторически данни от 30-те и 40-те години. Така, след 1944г. на Локомотив София бил добавен червеният цвят. Години наред обаче той имал статута на притурка, на вмъкнат цвят, бидейки резервен. Най-често върху сините железничарски фланелки (към края на 40-те години и сивите фланелки) имало по една хоризонтална червена черта.

Закономерно възниква въпросът - в кой точно исторически момент синият цвят отстъпил на червено-черното съчетание при българските железничарски клубове? И защо бил заменен? Ще признаем, че нямаме конкретен отговор на тези въпроси. Това е така, защото решихме да не се задълбочаваме в детайлите. Допускаме, че червено-черното съчетание било сложено на железничарските клубове отведнъж, кампанийно – така, както те вкупом били преименувани от ЖСК на Локомотив. Възможно е такава кампанийна подмяна на цветовете да се е случила към края на 50-те години. Така или иначе, фактите, които събрахме, биват достатъчни, за да се види изконността на бяло-черно-червеното съчетание при нас и изкуствения характер на същите цветове при останалите клубове „Локомотив”.

Ще онагледим и обосновем казаното дотук, привеждайки примери от българската преса. Те датират между 1936г. и 1956г., отнасяйки се преимуществено до най-стария и най-успешен железничарски клуб в България – софийския. Както казахме, избираме го, защото за него съществуват обилни исторически сведения. От друга страна, софийският железничарски клуб, бидейки най-старият, най-успешен и най-популярен железничарски клуб, би могъл да се приеме и като представителен изобщо за българските железничарски клубове. Накрая, ЖСК София е подходящ като пример специално в нашия случай, защото (както казахме) данните за ЖСК Пловдив са оскъдни – включително и за цветовете на клуба. На практика, всичко, което има, са три снимки в профсъюзното издание “Железничарски подем”, излизало между 1934-44г. При това, за разлика от другите ЖСК (София, Бургас, Русе, Стара Загора, Плевен), чиито отбори позират специално за снимка и снимките са публикувани самостоятелно в “Железничарски подем”, то при ЖСК Пловдив и трите снимки са направени преди неофициални мачове, като на тях фигурира и другият тим.

Освен в “Железничарски подем”, другаде в българската преса не се откриват данни за цветовете на ЖСК Пловдив, нито негова снимка. Снимката, която публикуваме, е взета от там, броя от юни 1936г. - тя е заснета преди мача за ведомствената купа срещу ЖСК Стара Загора. (илюстр. 3) Следващата снимка (илюстр. 4) взимаме отново от „Железничарски подем” и отново от 1936г. – на нея позира ЖСК София. Екипът е идентичен с онзи на ЖСК Пловдив – фланелки на светлосини и бели райета, бели гащета, сини чорапи. Следва снимка от „Спорт”, юни на 1939г. – публикувана е по случай 10-та годишнина на ЖСК София. Както се вижда, екипът остава непроменен. (илюстр. 5)

илюстр. 3	илюстр. 4	илюстр. 5

Оттук се прехвърляме във времето след 1944г. Илюстрацията е от „Народен спорт”, 8 август 1946г. Статията отразява гостуването на Локомотив София в СССР. Както се вижда, екипът е описан с такива думи – „светлосини фланелки и черни гащета”. (илюстр. 6)

Следващата снимка отново е от „Народен спорт” и отново от 1946г., 17 септември. Става дума за репортаж от финалния мач за държавно първенство между Левски София и Локомотив София. Екипите на двата тима са описани така: „Пощенци са със жълто-червени фланелки и сини гащета, а железничарите със сини фланелки и черни гащета.” (илюстр. 7).

През ноември на следващата година във финален мач за държавната титла отново се срещнали Левски София и Локомотив София. Ето с какви екипи излезли те според информацията на „Народен спорт” – Левски бил в „жълто-червени фланелки и сини гащета”, а Локомотив – в „сини фланелки с червена лента на гърдите и черни гащета”. (илюстр. 8)

Във втория финал за титлата през 1947г. имало промяна в екипите – съперниците използвали резервните си цветове. Левски излязъл в „сини фланелки с бели отвесни ивици и сини гащета”, а Локомотив – във „винено червени фланелки и черни гащета”. (илюстр. 9)

Червеният цвят обаче оставал чужд за Локомотив София. Ето следващия пример: през май на 1948г. се изиграл финалът за Националната купа, носеща тогава името „Купа на съветската армия”. Единият финалист бил Локомотив София – както се вижда от статията на „Народен спорт”, железничарският отбор излязъл в „сиви фланелки с червена черта, черни гащета”. (илюстр. 10) Впрочем, финалният мач за Купата през 1948г. сътворил куриоз, свързан именно с цветовете на отборите. Освен Локомотив София, другият финалист бил Славия-Ченгелов от Пловдив. Тоест, това бил Спортклуб, носещ поредното име, наложено му след 1944г. В първото полувреме пловдивчани излезли в такъв екип: бели фланелки с черно „С” на гърдите, бели гащета и чорапи на хоризонтални червено-черни райета (илюстр. 11). Ала белите фланелки се сливали със сивите на Локомотив София и затова пловдивчани за второто полувреме сложили червени фланелки (бяло „С”) и червени гащета.

илюстр. 10	илюстр. 11

Следващата илюстрация е от 1952г. Това е корицата на априлския брой на сп. „Физкултура и спорт”. Както може да се прочете, снимката представя момент от мача Локомотив София – ЦДНА. Тук най-сетне попадаме на цветна снимка – от нея се вижда, че играчите на Локомотив София са с тъмносини фланелки, черни гащета и тъмносини чорапи. (илюстр. 12)

На 8 октомври 1956г. „Народен спорт” публикувал репортаж за мача от елитната дивизия между Локомотив София и Ударник София (каквото име било сложено на Славия София). Ето един пасаж, илюстриращ факта, че и през 1956г. железничарският клуб продължавал да използва своя оригинален цвят, синият: „...смело може да се каже, че с топката играеше отборът в тъмносините фланелки – „Локомотив”. „Белите” тичаха, но като че ли нямаха ясни и определени идеи за играта.” (илюстр. 13)

Последната илюстрация е емблемата на Локомотив София от края на 50-те години. Нейният фон е в оригиналния цвят на железничарския клуб – синият. (илюстр. 14)

Да се върнем там, откъдето започнахме – цветовете на нашия любим клуб. В очевиден контраст с българските железничарски клубове, олицетворени от най-стария и най-представителен – софийския, то Локомотив Пловдив, ако и да носел същото име, по същото време (50-те години) не използвал синия цвят – нито за екипите, още по-малко в емблемата. Това било естественото положение - клубът пазел своите изконни цветове, които никога не бил променял още от основаването: бяло, черно и червено.

С настоящата статия искахме да откроим и подчертаем тази важна отлика. Червено-черното съчетание за нас е изконно, съхранявано през годините и живеещо днес. Именно заради тази причина райе в червено-черен цвят присъства в двете класически клубни емблеми – от 1939г. и 1959г. (втората възстановихме в почти автентичен вид, освобождавайки я от конюнктурните вмешателства – петолъчка, топка, година). Както знаем, двете емблеми са дело на един и същ човек – Христо Николов. (илюстр. 15)

Такова е положението при нас. Останалите клубове “Локомотив” обаче, не само носят това име, но са и действително железничарски – по произход, същност, традиции. Казано в скоби, смятаме, че тази дълбока разлика между нас и останалите “Локомотив”-и обяснява огромната разлика между популярността на Локомотив Пловдив и всички останали клубове “Локомотив”. Ето причината, според нас – железничарските клубове по своя замисъл, същност и традиции са ведомствени клубове, обвързани с персонала на едно ведомство. Заради тези генетични основания, те не могат да надхвърлят ведомствените граници. Затова в днешно време най-старият и най-успешен железничарски клуб живее в агония по отношение на публиката - привличайки тъжен брой привърженици. Да не говорим за другите железничарски клубове.

При нас нещата са драстично различни. В очебиен контраст с останалите клубове “Локомотив”, то популярността на Локомотив Пловдив е всеизвестна, тя е „запазена марка” за клуба. И е такава както от 1951г. нататък – момента, от който клубът ни заиграва с името „Локомотив”, така и в годините преди това. Причината: за разлика от останалите български “Локомотив”-и, Локомотив Пловдив не е създаден в рамките на железничарското ведомство. Той не е ведомствен клуб - нито по произход, нито по традиции, нито по популярност. Нито по цветове.