Иван Мандалиев (15 април 1909 год. – 15 февруари 1986 год.)

На 15 април 2009г.  се навършват сто години от рождението на Иван Мандалиев – един от хората, чиито дела белязали най-дълбоко ранната история на Локомотив Пловдив.

Като играч, още момче, той встъпил в отбора на Караджа – в чийто черно-бял раиран екип се вижда на снимката. Това бил закономерен избор – защото клубът Караджа обхващал района на Стария град, там, където Иван Мандалиев се родил и израснал.

След основаването на Пловдивски Спортклуб през 1926г. той станал част от представителния отбор. От началото на 30-те години Иван Мандалиев активно се включвал в клубната управа – през 1934г. бил избран за председател, а в годините след това на няколко пъти бил секретар. През 30-те години живеел врата до врата с друг един измежду ярките люде, свързани с Локомотив Пловдив – автора на днешната клубна емблема, Христо Николов. Своето място в ръководството на клуба Иван Мандалиев запазил и след 1944г. – когато името на няколко пъти било променяно. Както се вижда от илюстрацията, през 1948г. той продължавал да бъде част от клубната управа.

Впоследствие се оттеглил от активна дейност – ала запазил връзката си с клуба: по думите на неговия син Дамян (комуто дължим огромна благодарност!), Иван Мандалиев неизменно бил на трибуните, когато играел Локомотив Пловдив.

Наред със заслугите му като играч и деятел, бихме искали да отдадем почитта си към Иван Мандалиев и заради приноса за клубния летопис и идеология. Сторваме това, цитирайки два негови текста – в единия той разказва за най-ранните години на нашия клуб, а вторият е посветен на бъднините на клуба – неговите деца и юноши.

В-к „Трибуна”, Пловдив, 14 юли 1935г. (брой, посветен на Пловдивски Спортклуб):

От „Еклèр” до „Спортклуб”

„Войните, които нашият народ бе принуден да води за своето обединение и които, за нещастие, свършиха злополучно, оставиха своя тежък печат върху многоликия живот на страната. Младежта, свидетелка на бурни събития и катаклизми, носеше в себе си едно тъмно отражение и люшкана от зловредни влияния се луташе в безпътица. Нейната еволюция бе смутена. Деморализация се ширеше навред; но, за щастие, като един от големите фактори за спиране този опасен за нацията ни процес, се явява и спортното дело у нас, което, макар и в началния стадий на своето развитие, допринася много за физическото и нравствено опазване на младежта, начертавайки й пътища на добродетелност и идеализъм. Под влияние на спорта уличната гаменщина се стопява и трансформира в другарство и създаване на спортни дружини, а битките с прашки и ножове – отсенък на войните – се изместват от почтените спортни състезания. Привлечена от спорта младежта изостави порочните пътища и се втурна на работа за своето облагородяване.

През 1913г. в източната част на Пловдив се появи първата спортна дружина рекрутирана предимно от ученици, под името „Еклер”. В тая част на града, спорта, а по-специално футбола, по онова време бе за първи път демонстриран. „Еклер”, редом със съвременниците си тогава „Левски”, „Гауп”, „Спартак” и „Ботев”, премина през редица изпитания и през последната война, когато много от членовете му бяха призовани да изпълнят своя дълг към Отечеството, изживя заедно с поменатите свои събратя един дълъг мъртъв период, след който други, по-млади и по-разпалени последователи на спорта, под ново знаме и под нови имена, станаха доброволно пионери на спортното дело, което раснеше и крепнеше.

Успокоена, след свършека на войната младежта навлезе в културни пътища. Идеята за спорта намери много привърженици. Навред в празните дворищни места се издигнаха спортни уреди, където младите каляваха сили и дух, а в полето отекваха ударите на любимата топка, по която в луд устрем тичаха младежи, без сами да знаят, че с това браздят пътищата на нова култура. В кратко време броят на спортните организации се увеличи, като даже невръстни юноши и деца, у които усетът и желанието към обществен живот едва беше пробуден под магическото влияние на спорта, образуваха спортни дружества.

„Еклер” през 1919г. се преименова на „Светкавица”, а до нея изникнаха множество съседи: „Помпей”, „Свобода”, „Херкулес”, „Вихър”, „България”, „Слава”, „Спорт”, „Съгласие”, „Сириус”, „Юнак”, „Защита” и др.

Спорта вече все повече и повече се налагаше като една необходимост, макар че в много обществени среди се гледаше на него без симпатии и проявите му се таксуваха като нещо безсмислено и безцелно. Това убеждение, обаче, по-късно се разсея; възрастните проявиха интерес към делото на младите, вникнаха в него и вече посетили едно състезание, те биваха спечелени за каузата на младите и започваха да пълнят игрищата. Българският спорт, под влиянието на европейския такъв, се видоизмени, организира се, осмисли се и начерта новите идейни насоки на спортната младеж. Едностранчивостта постепенно се премахваше. Всяка организация си постави за цел физически и нравствен издиг на своите членове и издигна високо общия лозунг: „Чрез спорта за Родината!”.

През 1922г. първата колективна организация, обособила се под името „Спортна лига”, а отпосле Федерация, наложи нови норми на живот в спортните организации. Така по силата на обстоятелствата всред съществующите тогава клубове в Пловдив започна една негласна реорганизация, имаща за цел създаване на силни клубове. В източната част на града безбройните малки единици се асимилираха в нови формации с по-стабилни сили; така се образуваха федеративните клубове: „Атлетик”, „Караджа”, „Кубрат” и „Любен Каравелов”.

Тези федеративни клубове в периода на своето съществувание дадоха упорити усилия за въздигане и регистрираха успехи, достойни за адмирация. С течение на времето, обаче, условията, всред които се развиваха клубовете, се измениха. Местата за спортуване, поради интензивното разрастване на града, бързо се заляха със строежи. Това наложи сливания между някои клубове. Това сливане стана и в източната част на града между клубовете „Атлетик” и „Караджа”, обявено тържествено на 26.VІІ.1926 год. в салона на читалище „Иван Вазов”, под името „Спортклуб”.

Новият клуб, мобилизирал повече сили под своето знаме, с уверени стъпки закрачи към възход. Доколко е имал резултатна дейност същия клуб, сведочат следните бегло нахвърлени данни: игрище, пригодно за спортуване и за публика, поддържано с един голям по своите размери наем; реализирани бюджети до 120 000 лева; най-добре организирани числено и в постижения дамски тимове; юношески тимове; превъзходни атлетически тимове, взели множество награди в състезания; квартален клуб-читалня, удобно голямо помещение с множество книги, достъпно за всички; народен университет, от чиято катедра са говорили пред пловдивската публика най-видните български общественици и учени; коледни елхи с подаръци за бедни деца и пр. – нещо, което правеше чест на „Спортклуб” и което никой местен клуб не бе постигнал.

С изключение на „Л. Каравелов”, който се асимилира при „Кубрат”, до 1928 год., освен „Спортклуб”, в тая част на града са водили интензивен живот също клубовете „Кубрат” и „Хоментмен”, а особено първия, който е бил и първенец на гр. Пловдив. Обаче, през пролетта на 1928 год. настъпва един обрат на нещата. Катастрофалното земетресение през тая година, което хвърли в ужас населението на почти цяла Южна България и превърна жилищата му в развалини, нанесе съкрушителен удар върху живота на клубовете „Кубрат” и „Спортклуб”. Игрищата на тия два клуба станаха убежище на избягали от своите домове граждани, чийто живот бе застрашен от природната стихия и последните се затвърдиха за дълго време, по дори и до днес, да живеят по игрищата, построили „временни” и трайни сгради.

Лишени от най-важното условие за съществуване – игрищата, клубовете „Кубрат” и „Спортклуб” започват едно угнетено и анемично съществувание, в което „Кубрат”, задушен от тая съществена липса, не издържа и се разформирова, а „Спортклуб” продължава, но без особен прогрес, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко във фазата на един упадък и на изгубване на всички придобивки, струващи толкова усилия и жертви.

Упорит в своето желание да живее, „Спортклуб”, преминал през много перипетии, през които едва не е останал в историята на клубовете, днес е изправен пред светлата перспектива за едно по-завидно съществувание, поради близкото му снабдяване с игрище.

„Спортклуб”, преименуван на „Пловдивски Спортклуб” поради реорганизацията на клубовете през 1934г., наложена от БНСФ, в която се предвиждаше сливането между същия и с.к. „Хоментмен”, но неосъществено по вината на недорасли в спортно съзнание хора от страна на последния, става вече единственият представител на източната част на град Пловдив и обединително звено на всички спортуващи сили от бившите клубове в тая част – „Атлетик”, „Кубрат”, „Караджа” и „Л. Каравелов”.

Новият клуб е отново в кипеж на трескава и упорита дейност, която, нека очакваме в скоро време да му отреди почетно място в местния спортен живот. Съединението прави силата! „Спортклуб” да пребъде!

Иван Мандалиев.”

В-к „Воля”, Пловдив”, 12 юли 1936г. (брой, посветен на Пловдивски Спортклуб)

„Малките”

„Така наричаме нашите най-млади, най-ентусиазирани и обладани с безкраен идеализъм и жар последователи и съратници. Те са навред с нас, около нас и всред нас; на улицата и на игрището в пряко участие и интерес във всички заобикалящи ни събития, възприемани чрез по-осезателна чувственост, вълнуващи техните млади и непорочни сърдца и пречупвани през тяхното детско мировъзрение. Те са навсякъде: понесли пособия в ръце, в услуга на своите по-големи другари; или на игрището в самошколовката в отраслите на спорта; или като темпераментни зрители на спортни игри, дали простор на чувства с викове на укор или възторг; или в горещ спор по всички злободневни въпроси па спорта. Това са те – малките, отминавани обикновено от нас по-възрастните с пренебрежение, макар незаслужено от тях, защото те са нашите бъдещи заместници, които по браздите на нашия път ще понесат знамето на клуба към бъдещето.

А колко много грешим с пренебрежителното отнасяне към малките – тия, които са бъдещите деятели на един клуб, неговото упование, образът на утрешния ден! Колко малко даваме ние за тях, а колко много можем да очакваме! Защото, ако младите спортни сили на една организация се въодушевляват само от благородни пориви, ако ние – възрастните, можем да насочим техните стремежи правилно, към културно и просветно въздигане, то нашият клуб и кварталът, в който живеем, ще може с вяра да гледа на нас. Да се надява на напредъка ни и в успешното изнасяне на оная трудна, но благородна задача, в името на която служим – да бъдем строители на светла култура и друмища на възрастното поколение.

Как ще създадем добри спортисти, клубни деятели и хора с широки замисли за повдигането на клуба и за гарантирането му на един траен живот, украсен с лавровите венци на победи и светли дела? Ето, върху тоя въпрос трябва да спрем вниманието си, влагайки по-голямо старание във всяко дело, в което вплитаме като съучастници тия много млади хора, да можем да им даваме бляскави примери, за да ни следват и ги подготвим за достойни наши заместници.

Иван Мандалиев.”