26 юли 2009г.: 83 пловдивски години в червено-черно-бяло

Локомотив Пловдив е създаден на днешния ден през 1926г. с името Пловдивски Спортклуб – цели 83 години от тогава!
Ала по време на бившия режим била изработена “алтернативна версия”. Макар днес да са останали немного стъпки до окончателното й преодоляване, то тя все още има официален статут спрямо клуба ни. И тъй, от средата на 60-те години на миналия век започнало да се твърди, че Локомотив Пловдив бил основан през 1936г. с името ЖСК (Железничарски спортен клуб).
Да, такова било изработеното “родословие” на нашия клуб – просто го обявили за друг клуб...

Това “алтернативно родословие” почивало върху един исторически факт. А именно: през 1949г. били обединени Спортклуб и ЖСК.
Тогава те носели различни от рождените си имена. Спортклуб бил “Славия Пловдив”, а ЖСК – “Локомотив Пловдив”.

Към онзи момент Спортклуб продължавал да бъде най-големият клуб на Пловдив и един от най-големите в България по броя на картотекирани членове. Той представял града на национално равнище за предходните 11 години. Трябва да се подчертае, че никой от другите пловдивски клубове дори не се доближавал до мачовете и головете, които Спортклуб постигнал на национално равнище – защищавайки клубната чест и тази на града. Червено-черно-белият пловдивски тим бил прочут из цялата страна, нему нескрито симпатизирали и когато гостувал неизменно събирал многобройна публика – в София, Варна, Бургас, Русе, Стара Загора, Плевен, Лом, Ямбол, Чирпан, Хасково, Дупница, Петрич, Скопие, Битоля.

Колкото до ЖСК – през 1949г. той бил най-малобройният клуб на Пловдив. ЖСК бил и най-младият пловдивски клуб – защото дебютирал в официални състезания едва през юни 1939г. При това дебютът му бил срещу Спортклуб, а резултатът – 2:11.
За десетте години до 1949г. ЖСК имал един-единствен мач за държавно първенство и нито един за държавната купа.

Когато двата клуба били обединени през 1949г., то Спортклуб се състезавал на най-високото футболно равнище – елитната “А” група. ЖСК играел на третото равнище от футболната йерархия (“В” група по днешната терминология).

На фона на противоположните позиции, които Спортклуб и ЖСК заемали в пловдивския футбол, на фона на съотношението между тях – то тяхното обединение изглежда нелогично, немотивирано. И наистина било такова. Защото двата клуба били обединени поради изкуствени, форсирани причини – ясно е, че Спортклуб нямал никакво основание да се обединява с който и да е пловдивски клуб. Камо ли с най-младия, най-малобройния и най-малко успешния, състезаващ се две футболни нива под него.
Ала обединението било неизбежно – защото произтичало от т. нар. реорганизация на спорта, предприета от тогавашната власт. Заради нейните задължителни разпоредби, то не само Спортклуб, но и повечето български клубове били принудително обединени. В София, например, Левски бил обединен през октомври 1949г. с Продоволственик, Текстил и График. А името му променили на Динамо.

По същия начин в Пловдив, заради изискванията на реорганизацията, Спортклуб трябвало да се обедини с ЖСК. Това станало на 5 октомври 1949г. Поради огромната разлика в мащабите, традициите и постиженията, то Спортклуб с лекота приобщил ЖСК. Той запазил почти целия представителен отбор, запазил клубните цветове, а хилядите привърженици нито за миг не го изоставили. Спортклуб дори успял да опази от конфискуване екипировката, с която дотогава играел.
От ЖСК не останало друго, освен двама играчи, включени в червено-черно-белия тим. Всъщност, останало и още нещо – няколко железничарски ръководители, които властта поставила начело на „новообединения” клуб.

Както и при останалите български клубове, то тогавашното име на Спортклуб (“Славия Пловдив”) било променено вследствие на реорганизацията. Впрочем, нищо ново не се случвало – след 1944г. имената на много български клубове били неколкократно променяни.
Така, на 5 октомври 1949г. Спортклуб получил ново име – Енергия Пловдив. След две седмици го променили на Торпедо Пловдив, с което клубът съществувал през 1950г.

От 1951г. Спортклуб заживял с днешното си име - Локомотив Пловдив. Да, той започнал да носи името на по-малък, приобщен от него клуб – железничарския. Ала привържениците нито можели да избират, нито пък това бил единственият такъв случай в българския футбол. Напротив, един от традиционните и най-титулувани български клубове също заживял през 50-те години с името на по-малък, приобщен от него клуб. Това е Черно море от Варна.

Колкото до името Локомотив Пловдив, което Спортклуб получил през 1951г., привържениците заобичали това име с течение на времето, предавайки обичта към него, към цветовете и към клуба на поколенията – своите синове, дъщери, внуци. И така е до днешния ден.

По този начин се стекли историческите обстоятелства около нашия любим клуб. Ала “алтернативното родословие” на Локомотив Пловдив, изработено в годините на бившия режим, започнало да пропагандира друго. При това какво! То обявило, че не Спортклуб приобщил ЖСК през 1949г., ами обратното. Тоест – най-малкият клуб на Пловдив успял да асимилира най-големия!
Този абсурд бил за пръв път публично огласен през 1966г. Шумно известили, че Локомотив Пловдив е ЖСК, а годината му на основаване - 1936! Нищо, че ЖСК дори не бил основан през 1936г., а година по-рано...
Но пък кой щял да придиря – камо ли да смее да оспори “алтернативното родословие”, определящо, че ЖСК асимилирал Спортклуб!...

Така тръгнала подмяната. От средата на 60-те години Локомотив Пловдив бил нарочен за железничарски клуб, а като начална година му сложили 1936г. Ако изобщо се споменавал Спортклуб във връзка с Локомотив Пловдив, то това ставало мимоходом, помежду другото - с половин уста и без “излишни подробности”.
Да, така е: досегашните официални източници претупваха набързо историята на Локомотив Пловдив до 1949г., разказвайки я почти с нежелание. Ето защо огромната част от днешните локомотивци са израснали с разказ за ранната биография на клуба (до 1949г.), който разказ е абсурден и нелеп. Представен в едно изречение, той звучи така: „имало едно време един железничарски клуб, за чийто футболен живот до 1949г. не можем нищо да кажем, но през 1949г. с него станало чудо и той изведнъж се превърнал в един от най-популярните и силни отбори на България.”
Именно такъв - абсурден и нелеп, бе досегашният разказ за ранната история на Локомотив Пловдив. В него за Спортклуб бе забранено да се споменава много-много, а най-добре - никак!

За причините да бъде така ще говорим на друго място – и ще говорим твърде настоятелно. Ала тук, днес, бихме искали да отбележим факта на рождението – защото се навършват 83 години, откакто нашият клуб живее в сърцата на пловдивчани. Тази обич към него била толкоз изявена и тъй страстна, щото българската преса му изковала прозвище – “Пловдивския любимец”. Тя неизменно именувала клуба по този начин през 30-те, 40-те и 50-те години, независимо от различните имена, които дошлият в 1944г. режим му поставял.

Рожденото име на Локомотив Пловдив – Пловдивски Спортклуб, не било особено препоръчително да се споменава през годините на бившия режим. Още по-малко препоръчително било да се опровергава тезата, обявена като единствено възможна за него – че бил железничарски клуб, създаден в 1936г. Такова гражданско свободомислие било изключено в една несвободна, страдаща от диктатура страна. Ала крахът на режима през 1989г. променил това.
Мнозина измежду най-старите люде, свързани с клуба, били живи – това били деятели, привърженици, състезатели от 30-те и 40-те години. Тогава ударил техният час – часът, в който да се борят за истината, за изконното родословие и същност на Локомотив Пловдив. И да поправят веднъж завинаги стореното спрямо него!

На днешния ден искаме да откроим неколцина от тях, сторвайки поклон за онова, което направили, щото истината за Локомотив Пловдив да започне да си пробива път след десетилетия на целенасочена забрава и потъпкване.
Впрочем, длъжни сме да споменем, че първите стъпки за това – ако и скромни, внимателни, били направени години преди краха на режима.

Нека представим един от примерите.
През 1972г. секция “Ветерани” при Локомотив Пловдив изградила комисия за събиране на документи и снимки, свързани с историята на клуба. Тя включвала трима души - Михаил Бояджиев, Кирил Василев и Коста Живков.
Докладът за дейността й се съхранява днес в Държавен архив – Пловдив (фонд 1036, оп. 2, а.е. 67). Ето какво четем там: “Така създадената секция на ветераните и съответните комисии на първо време се пораздвижи, започнаха да се издирват бившите състезатели и деятели на дружеството. Така историко-събирателната комисия прояви инициатива и събра необходимите материали и снимки за живота на дружеството от 1922г. до днес.
Събраните материали помогнаха да се чества 35 години от създаването на “Локомотив” Пловдив, създаден през 1934г. като ЖСК.” (илюстр. 1)

Ето това се случило през 1972г. – секция “Ветерани” при Локомотив Пловдив събрала материали за живота на дружеството “от 1922г. до днес”! Да, този факт е силно красноречив – той показва същинското родословие на Локомотив Пловдив. Защото е очевидно, че най-старите документи и снимки, датирайки от 1922г., се отнасяли до спортния клуб Караджа!

От друга страна, в горните редове лъсва и абсурдът на “биографията”, която натрапили на Локомотив Пловдив. Ветераните при клуба събрали документи и снимки, най-старите от които датиращи от 1922г., но пък не можели да пишат друго, освен, че Локомотив Пловдив бил основан като железничарски клуб. При това в... 1934г.?! Дори не 1936г.!

Изминали 14 години след 1972г. – дошла 1986-та година. Тогава започнали най-значимите действия срещу погазването на истината за Локомотив Пловдив. Повод дала брошурата “50г. Локомотив Пловдив”. Тя и досега си остава единственото клубно издание, а в нея името на Спортклуб не се споменава нито веднъж като свързано с Локомотив Пловдив. Нито веднъж! Но и нещо повече - там дори не се споменава за някакво обединение между Спортклуб и ЖСК през 1949г.!

Същевременно обаче, брошурата представя постиженията на Спортклуб за 1945-49г. като постижения на “железничарския футбол”! Че защо не - нали ЖСК бил асимилирал Спортклуб? Каква полза тогава да се говори за Спортклуб, защо е нужно чак името му да се споменава? Край, забравете за Спортклуб! Най-големият клуб на Пловдив е бил погълнат от най-малкия, той е изчезнал и за него няма нито полза да се говори - нито пък може да се говори!

Бруталността на тази цензура, на тази лъжа, надминала всякакви граници на търпение. Провокирани от нея, най-старите играчи, деятели и привърженици на Спортклуб, които били наясно с историческата истина, които знаели, че Спортклуб живее с името Локомотив Пловдив, които се чувствали част от историята на този клуб – те започнали да се организират. Започнали да се събират на срещи, на които поканили и основния автор на брошурата “50г. Локомотив Пловдив” – връстника им Иван Георгиев.
Този човек, макар и неприкрит ботевист, но му правело чест, че опитал поне да спомене историческата истина, вмъквайки името на Спортклуб в брошурата. Ала не му разрешили. Когато ветераните-спортклубци го запитали “Защо в брошурата не се споменава нищо за Спортклуб, а се говори само за ЖСК?”, той им отговорил така: “В моите записки има всичко, но... цензура!!” (Цитатът е от изданието “70 години Спортклуб”, за което ще говорим по-нататък в статията).

По този начин брошурата от 1986г., цензурирайки изцяло Спортклуб, отприщила недоволството на най-старите привърженици, състезатели, деятели. Първоначално, до падането на режима, техните действия не можели да бъдат други, освен неофициални. Така, те продължили да организират събирания, където, наред с припомняне на миналите времена, споделяли огорчението и възмущението си от сторената тотална цензура на Спортклуб.
Срещите се превърнали в редовно събитие, очаквано и затрогващо. Те поставили началото на официалните инициативи, които най-старите спортклубци захванали след падането на режима – борейки се да възстановят историческата истина за Локомотив Пловдив.
Бихме искали да изброим тези срещи, прилагайки и снимки от тях.

• 18 септември 1986г., р-т “Пещерата” на Понеделник пазар. На тази първа среща присъствали играчите от 30-те и 40-те години Христо Попов, Димитър Батинов, Георги Киров, Атанас Тодоров, Борис Белков, Христо Бъчваров, Иван Лазаров, Панайот Торбов. Били още волейболистите Борислав Константинов, Димитър Баев, Васил Караянев, Васил Сарафов, привържениците Михаил Белков, М. Пасков, Н. Вангелов, Н. Рангелов.
• 16 май 1987г., в ресторант "Република";
• 18 април 1988г. в ресторант-градина в кв. “Коматевo”;
• 19 май 1988г. в ресторант "Кишинев".
• 16 септември 1988г. в ресторант-градина в кв. “Коматево”;
• 13 октомври 1989г. в ресторант-градина в кв. “Коматево”;
• 10 март 1990г. в ресторант-градина в кв. “Коматевo”;
• 15 септември 1990г. в ресторант ''Кишинев";
• 15 юни1991г. в ресторант "Република";
• 16 октомври 1992г. в ресторант-градина в кв. “Коматево”;
• 1 май 1993г. в ресторант "Москва";
• 13 юни 1994г. в аперитив зад църквата "Св. Петкa". Там се взема решение срещите да се провеждат всеки последен четвъртък от 12 часа в ресторант "Москва". (илюстр. 2, 3)

И тъй, след падането на режима най-старите клубни деятели, привърженици и състезатели усилили своите действия, щото истината за Локомотив Пловдив да бъде възстановена. Тук бихме искали да откроим двамина измежду множеството достойни личности, които се захванали с това благородно дело. Техните имена са Борис Белков и Иван Лазаров, като те най-често били назовавани от привържениците със своите момчешки прякори – Бучо и Червения. (илюстр. 4, 5)

Талантливи играчи и доблестни хора, те свързали голяма част от живота си с любимия клуб. Били почти връстници - Борис Белков роден през 1918г., а Иван Лазаров през 1921г. Израснали заедно, големи приятели помежду си, те почти едновременно встъпили в първия отбор на Спортклуб – Бучо през 1937г., а Червения година по-късно. И двамата били възпитаници на Френския колеж - одухотворени, ерудирани, почтени хора.

Борис Белков играел като централен защитник, висок около 190 см, добре сложен. По единодушната преценка на пловдивската преса от началото на 40-те години, той бил сред най-добрите на този пост в българския футбол и трябвало да заеме полагащото му се място в националния отбор. Пак по думите на пловдивската преса, това със сигурност щяло да стане, ако Борис Белков бил състезател на който и да е софийски клуб, но не и на някой пловдивски...
През годините на активната си кариера Бучо бил сред лидерите на тима – борбен, увличащ, непримирим. Играл 12 сезона за Спортклуб – до 1949г., когато прекратил състезателна дейност. След това останал близо до отбора, следейки неговите мачове, вече под имената Енергия, Торпедо, Локомотив Пловдив.

Иван Лазаров бил един от най-надеждните състезатели на пловдивския футбол от началото на 40-те години. Играел на поста полузащитник, а към края на кариерата си и като защитник. Бил фин, интелигентен играч, с много добра техника, майстор на свободните удари. Обикновено изпълнявал и дузпите, особено след оттеглянето на титуляра с топовния шут - Христо Попов.
Иван Лазаров се отличавал с бързина, той бил първенец на Френския колеж на 100м. Също така, бил и капитан на футболния тим на “Св. Августин”. Още като колежанин давал надежди за добро футболно бъдеще. През август на 1941г., едва 20 годишен, той бил повикан от националния треньор Иван Радоев. Това станало във връзка с подготвителна школа, организирана от Футболния съюз. Там щели да бъдат събрани най-добрите български играчи, а сред тях Иван Лазаров бил единственият представител на цяла Южна България. Главен лектор на школата щял да бъде един наистина легендарен човек – треньорът на немския национален отбор, прочутия д-р Сеп Хербергер.

Иван Лазаров играл цели 16 сезона за нашия клуб. Той бил част от него до 1954г., защитавайки червено-черно-белите цветове включително и под днешното клубно име - Локомотив Пловдив.
Впоследствие станал старши-треньор на представителния тим (1962г.), негов пом.-треньор в края на 60-те, а през 70-те бил треньор в юношеската школа. Трудно е да се изброят изявените играчи на Локомотив Пловдив, които израснали под неговите грижи и тези на другарите му от славния спортклубски тим - Георги Киров и Христо Бъчваров. И все пак, сред най-изявените са Христо Бонев, Николай Курбанов, Аян Садъков, Едуард Ераносян, Георги Йорданов.

Впрочем, разговаряли сме с възпитаници на Иван Лазаров, Христо Бъчваров и Георги Киров – те споделяха, че недоумявали, когато техните треньори, връщайки се в спомените си, разказвали, че били израснали още от деца в Локомотив Пловдив. Но как било възможно – питали се младите момчета - та нали клубът бил основан през 1936г., значи какви деца ще са били тези хора, та те вече са били на по 16-17 години!?...

Прочее, такава била връзката – дълбока и емоционална, която Борис Белков и Иван Лазаров имали десетилетия наред с нашия любим клуб. След падането на режима в 1989г. те били сред най-енергичните люде, захванали се да възстановят историческата истина за Локомотив Пловдив. Дойде време да представим част от делата им!

На 1 май 1993г. най-старите клубни привърженици, деятели и състезатели организирали в църквата „Св. Неделя” панихида, посветена на отишлите си съратници. Ден преди нея Борис Белков взел участие в предаването “Спортен микрофон” на радио “Веселина”. Там бил поканен от известния журналист Николай Галов – за да разкаже за организираното събитие, както и изобщо за Спортклуб, за историческата свързаност с Локомотив Пловдив. Впрочем, това се оказало едно от последните интервюта на Николай Галов – в началото на юни той внезапно починал...

Ние разполагаме с аудио-запис от гостуването на Борис Белков в радио “Веселина”. Той ни бе предоставен, заедно с множество ценни документи, от внука на Борис Белков – Борис Петров. (Самият той помагал на дядо си в усилията му, щото историческата истина за Локомотив Пловдив да възтържествува – и нему дължим изключителна благодарност за помощта!)

В студиото на радио “Веселина” Борис Белков подробно разказва за Спортклуб, за дълбоката историческа връзка с Локомотив Пловдив. Тук предлагаме част от това интервю в качеството му на „илюстрация” (като аудио файл).
Макар че всеки читател самостоятелно ще прослуша записа, то държим да изпишем два от отговорите, които Борис Белков дал на Николай Галов. Ето тези два отговора:

"Николай Галов: Официално признати ли сте, тъй да се каже, като предтечи на Локомотив Пловдив?

Борис Белков: Ние като четем историята на Локомотив, брошурата, която е издадена във връзка с 50 годишнината, личи, че те не се признават за приемници на СП 45 (Славия-Ченгелов). Защо? Защото, ако те признаваха, че са приемници, трябваше да приемат началната година 1926-та и да отпразнуват не 50 годишнината, а 60 годишнината!
Второ. В тяхната брошура, издадена по случай юбилея (50 годишнината) въобще не се споменава за Спортклуб. Никъде не се казва за Спортклуб, никъде не се казва, че са приемници – само говорят за ЖСК (Локомотив). Това дава основание да смятам аз, че те не ни признават като приемници.

Николай Галов: Ние днес си припомняме за един Спортклуб Пловдив, чийто футболен отбор три пъти е стигал до финалите за Държавната купа, това не е никак малко. От тук, от студиото на радио “Веселина”, са тръгвали различни инициативи – може би тук трябва да тръгнем и на една връзка: все пак, във футболен клуб Локомотив могат да поразровят историята си и да си помислят...

Борис Белков: Трябва да я преразгледат историята и трябва нова да напишат...”

След това дошла 1996г. Воден от стремежа за възстановяване на историческата истина, Борис Белков написал и самостоятелно издал книга от 60-ина страници, озаглавена “70 години Спортклуб”. Ето как започва тя: “Целта на настоящите спомени е да опровергая част от неверните данни, отпечатани в книги, вестници и списания и да запозная настоящото и бъдещото поколение с истината и историята на СПОРТКЛУБ Пловдив.”

В своето издание Борис Белков разказва за най-ранните години на Спортклуб, за това, че този клуб живее в днешния Локомотив Пловдив, прилага много снимки, на които подробно описва участниците и конкретното събитие.
А ето с какви думи завършва изключително ценния си труд: “В заключение, ще ми се да кажа, че с настоящите записки целя доколкото мога да отстраня фалшивите данни, изнасяни по книги, вестници и списания и посоча верните исторически данни за времето преди 1949г. и да докажа, че Славия-Ченгелов е съучредител с Локомотив на ДСО "Енергия", следователно на днешния Локомотив. ...
Ето защо, несправедливо, неетично и неморално е да се премълчава името на Спортклуб, който в продължение на повече от едно десетилетие последователно е представял Пловдив в Държавното първенство и Държавната купа.
Пишейки настоящото съм твърдо убеден, че бъдещото поколение спортисти и спортни деятели ще наберат сили и кураж да възстановят историческата истина.”

Уви, Борис Белков не доживял, за да види възстановена историческата истина за любимия клуб! Той си отишъл от този свят през 2003г. Малко след кончината му обаче, неговото дело поел Иван Лазаров.

През пролетта на 2004г., Иван Лазаров, заедно със сина си – Апостол Лазаров, повели наново борбата за автентичната история на Локомотив Пловдив. В това начинание били подкрепени от Петър Събев – още един измежду легендарните играчи на червено-черно-белия тим (неизменен ляв защитник през 1947-54г.).

Иван Лазаров и Петър Събев, подпомагани от Апостол Лазаров, започнали да публикуват откъси от изданието „70 години Спортклуб”. За трибуна избрали вестник “Локо Пловдив”, издаван от Клуба на привържениците.
Тяхната цел била най-сетне да се разкаже действителната, автентична история на Локомотив Пловдив. Именно това заявили, когато анонсирали поредицата публикации. При това го направили в прав текст, избирайки възможно най-красноречивото заглавие за поредицата. Ето това - “Фалшифицираната история на Локомотив”.
Във встъпителните си думи те казвали: “Това са спомените на първите футболисти, положили началото на ПФК “Локомотив” Пловдив. Техните записки показват, че историята на клуба има две линии – първата, т. нар. железничарски (работнически) футбол, а втората – “професионалния” футбол под тепетата.
Спомените за раждането на легендата “Локомотив” Пловдив са на Иван Лазаров, Христо Бъчваров, Атанас Тодоров, Петър Събев-Маймуна и са събрани от Борис Белков-Бучо (също един от първите футболисти). Някои от тях вече не са между живите, но тяхната следа в сърцата на черно-белите не може да бъде изтрита от времето.” (илюстр. 6-10)

За съжаление, финансови причини наложили спирането на вестник “Локо Пловдив” – а с това начинанието на Иван Лазаров, Петър Събев и Апостол Лазаров заглъхнало.
Иван Лазаров си отишъл от този свят през януари на 2006г.

Без тогава да го знаем, но бил дошъл и нашият ред да се включим в дългата борба. Два месеца по-късно ние – Владимир и Ангел, тръгнахме по стръмния път, водещ към изконния летопис на Локомотив Пловдив. Без първоначално да си даваме каквато и да е сметка за това. Сега, три години и половина по-късно, сме в края на пътя. Оказахме се последните – онези, завършващи делото на десетки други преди тях, които болеели и се борели, щото истината за Локомотив Пловдив да възтържествува.
И, дай Боже, книгата, която подготвяме, да види скоро бял свят. Защото чрез нея ще отдадем заслужена почит не само на хиляди привърженици на нашия клуб, чиито дела, страсти и стремления досега са оставяни в сянка. С книгата ще можем да сторим поклон не само на десетки харизматични люде, чиято всеотдайност правела възможен живота на любимия клуб.
Наред с всичко това, чрез книгата ще можем да заявим дълбоката си признателност към онези храбри и достойни мъже, които, въпреки своята достолепна възраст и наслояваните с десетилетия лъжи, тръгнали след 1989г. да се борят за историческата истина и справедливост. Тръгнали да се борят за паметта на своите другари и в името на клуба, който обичали до сетните си дни.
Този клуб, комуто се били врекли още в своята младост, който 83 години живее в сърцата на пловдивчани, клубът, който значи тъй много за нас - Локомотив Пловдив!
Нека пребъде!!

Бихме искали да изпишем имената на хората, чиято отзивчивост през тези три години и половина ни трогваше и без чиято помощ не бихме успели. Отдавайки признателността си, ще изброим тук само хората, които са пряко свързани с най-ранните години на клуба – 20-те, 30-те и 40-те.
Времето, когато клубът ни носел своето рождено име – Пловдивски Спортклуб, впоследствие многократно променяно от режима, установил се през 1944г. - С. П. 45 (1945г.), Славия (1946г.), Славия-Ченгелов (1947г.), Славия (1949г.), Енергия (1949г.), Торпедо (1949-50г.), Локомотив Пловдив (от 1951г.).

Апостол Лазаров, син на Иван Лазаров - юноша и състезател на Спортклуб. Играл като полузащитник и защитник в представителния отбор между 1938-54г. Старши-треньор на Локомотив Пловдив (1962г.), пом.-треньор през 60-те години, треньор в юношеската школа през 70-те.

Аспарух Караянев, внук на Аспарух Караянев - юноша и състезател на Спортклуб. Играл като полузащитник в представителния отбор между 1936-50г. Бил съотборник с братята си Методи Караянев и Васил Караянев. Изключително талантлив, артистичен, един от най-техничните футболисти, които Пловдив някога е създавал. Пом.-треньор на Локомотив Пловдив (1958г.).

Атанас Атанасов – юноша на Спортклуб, играл за представителния отбор през 1943-44г.

Атанас Шейтанов – зам.-председател на Спортклуб през 1948-49г. (с името Славия-Ченгелов), председател на клуба през 1955-67г. (с името Локомотив Пловдив).

Ангел Куманов - привърженик, юноша на Спортклуб през 1941-42г.

Борис Петров, внук на Борис Белков - юноша и състезател на Спортклуб. Играл като централен защитник в представителния отбор между 1937-49г. Автор на изданието „70г. Спортклуб Пловдив” (1996г.).

Боян Сопаджиев, внук на д-р Георги Сопаджиев - член от управата на Спортклуб през 30-те години.

Варткес Рупенян, внук на Варткес Рупенян – член от управата на Спортклуб в края на 40-те години.

Венци Русинов, внук на Петър Иванов – член от управата на Спортклуб през 30-те години, същевременно треньор на представителния отбор, футболен рефер.

Георги Киров, син на Георги Киров – юноша и състезател на Спортклуб. Играл на поста дясно крило в представителния отбор между 1935-50г. От средата на 50-те до средата на 70-те години бил треньор в детско-юношеската школа на Локомотив Пловдив. Георги Киров бил първият треньор на Христо Бонев.
През 1960г. станал пом.-треньор на Димитър Григоров в представителния отбор. През 1960/61г. бил старши-треньор (заедно с Христо Бъчваров).

Георги Леков, син на Христо Леков – домакин на Спортклуб от средата на 30-те до началото на 50-те години. Член на футболната секция през 50-те години.

Георги Попов, син на Христо Попов – юноша и състезател на Спортклуб. Играл като централен защитник, а впоследствие и централен нападател в представителния отбор между 1935-45г.

Дамян Мандалиев, син на Иван Мандалиев - играч на Караджа, член от управата на Спортклуб през 30-те и 40-те години. Председател на клуба през 1934г.

Едуард Малхасян, внук на Едуард Малхасян - състезател на Спортклуб през 1939-41г. (ляво крило).

арх. Здравко Василков – юноша на Спортклуб, председател на футболната секция на клуба през 1968-71г. Един от хилядите пловдивчани, подкрепяли Спортклуб на финала за Царската купа през 1942г. в София.

Илия Тодоров, състезател на Локомотив Пловдив, син на Атанас Тодоров - юноша и състезател на Спортклуб. Играл на поста ляво крило в представителния отбор между 1935-50г.

Камен Бъчваров, син на Христо Бъчваров – юноша и състезател на Спортклуб. Играл като полузащитник в представителния отбор между 1939-57г. През 1959/60г. бил старши-треньор на Локомотив Пловдив (заедно с Иван Радоев). За следващия сезон – 1960/61г. бил старши-треньор заедно с Георги Киров. През 1963/64г. бил също старши-треньор.
Същевременно подготвял юношите на клуба още от 1942г. Треньор в юношеската школа в края на 60-те и през 70-те години. Домакин на стадион „Локомотив” в началото на 90-те години.

д-р Кирил Атлиев, син на Тодор Атлиев – юноша и състезател на Парчевич (1943-45г.). Играл за представителния отбор на Спортклуб като ляв защитник и нападател между 1945-49г., 1952-54г. Автор на най-бързия хеттрик в историята на пловдивското дерби – 7 минути (1 февруари 1948г., за победата с 4:2).

Кирил Пазвантов – юноша и състезател на Парчевич. Играл като полузащитник за представителния отбор на Спортклуб между 1946-48г.

Лука Станчев – юноша на Спортклуб от началото на 40-те години.

Любомир Атанасов, син на Атанас Атанасов - юноша и състезател на Спортклуб (1943-44г.)

Любомир Войнов, син на Георги Войнов - член от управата на Спортклуб през 30-те години.

Мисак Малхасян, син на Едуард Малхасян - състезател на Спортклуб през 1939-41г. (ляво крило).

Михаил Белков – юноша на Спортклуб, член от клубното ръководство през 60-те години, брат на Борис Белков - юноша и състезател на Спортклуб. Играл като централен защитник в представителния отбор между 1937-49г. Автор на изданието „70г. Спортклуб Пловдив” (1996г.).
Още двама от братята Белкови били свързани със Спортклуб – Никола Белков играел като полузащитник през 1936-39г., а Васил Белков бил член от клубната управа през 40-те години.

Никола Караянев , син на Аспарух Караянев – юноша и състезател на Спортклуб. Играл за представителния отбор между 1936-50г. Пом.-треньор на Локомотив Пловдив (1958г.)

Никола Чапанов, внук на Петър Чапанов - състезател на Парчевич през 30-те години.

адв. Никола Панайотов , внук на Никола Аров – юноша и състезател на Парчевич (1936-45г.). Вратар на представителния отбор на Спортклуб между 1947-54г.

Онник Дердерян – неофициален фотограф на Спортклуб, автор на снимките от финала за Царската купа през 1942г.

Панайот Торбов – юноша и състезател на Спортклуб (1938-39г.), брат на Спиридон и Георги Торбови - членове от управата на Спортклуб през 30-те и 40-те години, спомоществователи на клуба.

Петър Събев – ляв защитник в представителния отбор на Спортклуб между 1947-54г.

Росица Ангелинова , дъщеря на Христо Николов - привърженик на Спортклуб, художник, създател на клубните емблеми от 1939г., 1946г., включително и днешната емблема на клуба.

Спиридон Торбов, внук на Спиридон Торбов – член от управата на Спортклуб през 30-те и 40-те години, спомоществовател на клуба.

Стефан Генов – състезател на Локомотив Пловдив, в момента пом.-треньор на представителния отбор, внук на Стефан Генов – член от управата на Спортклуб през 30-те години.

Стефан Елков, син на д-р Митко Елков - член от управата на Спортклуб през 30-те години, футболен рефер, ръководил множество срещи за държавно първенство, дългогодишен председател на пловдивската футболно-съдийска колегия.

Стефан Събев , син на Петър Събев – ляв защитник в представителния отбор на Спортклуб между 1947-54г.

Тодор Атлиев – юноша и състезател на Парчевич (1943-45г.). Играл за представителния отбор на Спортклуб като ляв защитник и нападател между 1945-49г., 1952-54г. Автор на най-бързия хеттрик в историята на пловдивското дерби – 7 минути (1 февруари 1948г. за победата с 4:2)

Тодор Паунов – състезател на Локомотив Пловдив, син на Стефан Паунов – юноша и състезател на Спортклуб. Играл за представителния отбор като нападател между 1935-50г. През 1952г. станал отговорник за юношите във футболната секция на клуба. През 1967г. бил пом.-треньор на Локомотив Пловдив, а от следващата година – старши-треньор. Под негово ръководство отборът за пръв път извоювал медали от елитната футболна група (1969г.).

Юлий Славов, син на Светослав Славов - юрист, народен представител в 25-то Народно събрание, председател на Спортклуб през 1942г.

Наред с тези хора, имащи пряка връзка с деятели и състезатели от най-ранните клубни години, бихме искали да изпишем имената и на неколцина привърженици. Те ни разказваха своите спомени, датиращи от 40-те години.
Такъв човек бе д-р Богомил Георгиев – лекар на Локомотив Пловдив през 60-те години, който емоционално сподели: /i„<>Аз съм привърженик на този отбор още от 9 годишен, от финала за Царската купа през 1942г. срещу Левски София!”
Проф. Атанас Джурджев (Бог да го прости!) ни разказа за първия си мач на клуба, при това легендарен – на 25 юли 1948г. срещу Левски София за държавно първенство. Двубоят завършил 3:3, а краят му бил белязан от безредици сред пловдивската публика – нейният гняв бил предизвикан от срамното рефериране.
Негови бяха думите: „По същото време нашето Локо се казваше Славия-Ченгелов, момчета, това за „железничарското” са небивалици…”

Друг привърженик бе Хикмет Мехмедов, наричан от най-старите запалянковци Чауша. Той пази спомени още от средата на 30-те години и разказите му бяха изключително ценни за нас. Та той добре помни финала за Царската купа през 1942г.!
Въпреки че вече прехвърля 81 години, Чауша неизменно заема своето място на трибуните, когато играе Локомотив Пловдив. А от години насам при първия съдийски сигнал пуска по три бели гълъба – за късмет на отбора!

Накрая, искаме да споделим, че най-старите деятели и играчи на клуба му отдали не само своите млади години, не само енергията, мечтите и страстите. Те поверили нему и най-ценното си – своите деца, внуци. Така, през 50-те, 60-те и 70-те години в Локомотив Пловдив тренирали Спас Караянев (синът на Аспарух Караянев), Георги Киров (синът на Георги Киров), Георги Попов (синът на Христо Попов), Тодор Паунов (синът на Стефан Паунов), Илия Тодоров (синът на Атанас Тодоров), Камен Бъчваров (синът на Христо Бъчваров), Апостол Лазаров (синът на Иван Лазаров), Кирил Атлиев (синът на Тодор Атлиев), Никола Панайотов (внукът на Никола Аров).
Измежду тях Илия Тодоров и Тодор Паунов заиграли в представителния отбор, спечелвайки бронзови и сребърни медали от „А” група.

Годината на първите медали в клубната история – 1969г., сякаш преплита в себе си всичко онова, за което говорихме. Тя олицетворява традицията, корените, същността на нашия клуб, разкрива обичта към него.

Нека само погледнем: представителният отбор спечелил бронзови медали от първенството в „А” група. Старши-треньор бил Стефан Паунов, а в отбора се състезавали неговият син – Тодор Паунов, и Илия Тодоров – синът на Атанас Тодоров.
В юношеската школа работели Христо Бъчваров, Иван Лазаров и Георги Киров. Председател на футболната секция бил арх. Здравко Василков. Капитан на отбора бил Христо Бонев – чийто първи треньор бил Георги Киров.
А когато Локомотив Пловдив спечелил бронзовите медали, то един човек, спазвайки своя обет, понесъл Христо Бонев на раменете си. Неговото име било Мильо Манолов – легендарния вратар на Спортклуб от началото на 30-те години! (илюстр. 11, 12)

Да, сякаш славният отбор на Спортклуб от края на 30-те и 40-те години се бил “преродил” през 1969г. в Локомотив Пловдив. Наистина, липсвали Борис Белков, Аспарух Караянев, Христо Попов – ала всъщност не било така, защото те неизменно стояли на трибуните, давайки морална подкрепа на своя отбор, Локомотив Пловдив.

Да, през 1969г. избуял един от най-впечатляващите примери относно същността на нашия клуб, клубът, който, пазейки трите изконни цвята – червено, черно и бяло, върви през годините, 83 лета вече, обгърнат от предавана през поколения обич.

Още веднъж – нека пребъде Пловдивския любимец!