Първите спортни клубове в България се появили в големите градове, следвайки общо развитие. Процесът бил естествен и той откроявал ценността на териториалната принадлежност за тогавашния българин. Момчешкото приятелство, съседски-махленската близост станали онова зрънце, чието избуяване породило спортните клубове. Младежта от всяка по-обособена част на градовете – район, квартал или махала (понякога дори улица!), се организирала, излъчвайки свой клуб. Той скрепявал кварталната дружба и ставал вдъхновяващо поле за изява на солидарност, другарство, единение.
Първоначално процесът бил шеметен: основавали се все нови и нови клубове. В Пловдив, например, през началото на 20-те години имало около 20 клуба! Сега са четири – и то при положение, че днешният град превъзхожда неколкократно тогавашния като площ и население.
Постепенно “махалото отишло в другата посока” – клубовете започнали да се обединяват помежду си. Събирайки своите сили, те жадували просперитет за спортното движение. Отвъд това, имало чисто практическа причина за сливанията: огромното количество клубове осуетявало възможността всеки да разполага с игрище. Градските общини не можели да заделят толкова пространство, та да удовлетворят всеки клуб в това отношение.
По този път ставало така, че обединението на два съседстващи клуба започвало да използва дотогавашното игрище на единия от тях. Игрищата били установявани в района на съответния клуб и с течение на времето се превръщали във важен фактор. Там представителният отбор не само тренирал и играел, но там се събирали и децата от квартала – игрището постепенно ставало цитаделата на клуба: неговото сърце и храм, обграждано от “концентричните кръгове” на живеещи наоколо привърженици. Тези “кръгове” се разпростирали до границата със съседния спортен клуб – оттам нататък започвали улиците и махалите на тамошните привърженици (имащи за средище тяхното клубно игрище).
По такъв начин бил “парцелиран” футболен Пловдив в края на 20-те и началото на 30-те години: всеки клуб обхващал своя част от града, там били неговите привърженици, а клубното игрище се оказвало пулсиращото сърце, сливало в едно клуб, привърженици и територия.
* * *
Преди да бъдат изградени първите игрища в Пловдив, клубовете ползвали най-подходящите за футбол места – армейските плацове. В самото начало на 20-те години футбол се играел на плаца на 21-ви пехотен полк (днес там е ст. “Пловдив”), 9-ти пехотен полк (днес там е х-л “Санкт Петербург”), артилерийските казарми (намирали се в местността “Гладно поле”).
Впрочем, през 1923г. на плаца на артилерийските казарми бил изигран и първият баскетболен мач в Пловдив.
Тъй като игрищата изисквали обширно място, то първите от тях, подобно на армейските плацове, били разполагани в покрайнините на града. Най-ранните пловдивски игрища, съградени през 1923-24г., били “Колежа” – на спортния клуб на френския колеж (днес там е ст. “Хр. Ботев”) и “Тракийска слава” (намиращо се северно от колодрума, принадлежащо на едноименния клуб).
Всеки клуб настоятелно се заемал да построи свой дом и така игрищата се множали: към 1925г. игрища вече имали Победа, Марица, Кубрат, Атлетик.
Трябва да се подчертае, че игрищата били създавани благодарение на ентусиазма и всеотдайността на клубните членове. За целта се начинавали нарочни инициативи, подпомагащи финансово градежите – различни томболи, вечеринки, дарения от частни лица. От страна на Пловдивската община съдействието се изразявало в отпускане на терени, а също и в позволението клубните членове да отбиват градската си трудова повинност на своите игрища.
